Събудих се с непреодолимото желание да създам нещо. Нещо хубаво. Нещо със смисъл.

Незнайно как се надигнах от скърцащото си легло. Виеше ми се свят, вероятно заради ниския хемоглобин. Май наистина снощи трябваше да пия онова гадно хапче… Но желанието, ах, това желание.

Направих си кафе - силно и ароматно, както го обичам, и по традиция дръпнах грозните завеси на стаята, която обитавам. И, о, небеса, Слънце!

Топло, хубаво, немско слънце! И птичи песни!

И чувството… Онова неповторимо, енергизиращо усещане за Пролет, от което ти настръхва кожата. Да.

Погледнах се в огледалото. Гледката… Ужас.

Нищо.

Ще пиша. Без тема. Просто така. Заради слънцето.

Седнах на стола пред сивото бюро и оставих мислите ми да се реят и пръстите ми да пишат сами.

Скайп. Скайп, Скайп, Скайп…

„Този твой перфекционизъм! Ще се съсипеш! Човек не трябва да се страхува от грешките си! Човекът е Човек, защото греши!”

„Добре де. Грешките болят. Защо да е лош стремежът да ги избягваш?”

„Просто така. Бъди човек като всички останали, по дяволите!”

Човек. Като другите… Защо ми е?  Хората не са добри…

„Добре де, защо? Аз харесвам живота си такъв, какъвто е. Защо ми е да променям нещо?”

„За да не откачиш…”

Да откача? Не мисля. Стремежът да си добър не те прави луд… нали?

„Виж сега. Никой няма да те съди, ако не си вземеш изпита с максималния брой точки. Същото важи и ако не го вземеш изобщо.”

„Напротив.”

„Напротив!”

„Откъде знаеш?”

„Знам, защото съм човек. А хората грешат.”

„Е аз не.”

„Ти също.”

„Моля?”

Как смее?

„Винаги правиш две основни грешки. Първо: Отдаваш прекалено много значение на мнението на останалите. Второ- Стараеш се всички да са доволни.”

„И кое му е лошото?”

„Не може винаги да се стараеш да правиш останалите щастливи. И не, не е вярно, че това е единственото, което можеш. Ти си вълшебна. Затова те обичам.”

„За теб съм такава, именно защото те правя щастлив. Или поне се опитвам. Ако не се стараех, нямаше да ме смяташ  за „вълшебна”.Или ако не правех нищо за другите.”

„Напротив. Дори и да не ми готвиш всеки ден, пак ще те обичам.”

„Хм.”

„ Да. И дори и да не позволяваш да източват половината ти кръв всяка седмица, пак ще те обичам.”

„Не кръв. Плазма.”

„Все тая.”

Глупак. Инат глупак!

„Когато направиш грешка, не трябва да се самообвиняваш. И да обиждаш себе си. Трябва да спреш да се отказваш. Как иначе ще успееш да постигнеш каквото и да било?”

„Какво искаш да кажеш?”

„Виж сега. Животът ти е поредица от правилни и неправилни решения. Вторият тип са така наречените „грешки”. Представи си едно бебе. За да се научи да стои изправено и да ходи, то се опитва много пъти. И всеки път пада.”

„Всъщност бебетата падат заради по- голямото тегло на…”

„Млъкни малко. Ако бебето се откаже, както ти почти винаги правиш, то няма да се научи да върви никога. Нали така?”

„Клишета.”

„Ама верни. Понякога трябва сама да се сриташ отзад, за да продължиш да се бориш. Отказването не носи нищо.”

„Дрън дрън. Така си спестявам толкова много неудобства.”

„Например?”

„Амии…”

„Да ти се смеят?”

„Ами да.”

„И ето пак се връщаме в омагьосания кръг на Лили. Трябва да спре да ти пука какво мислят хората.”

„Хубаво.”

„У, ядосах те.”

„Да.”

„Ако продължаваш така, ще се побъркаш. Хората никога не са доволни. Каквото и да правиш за тях.”

„…”

„Виждаш ли? Нямаш какво да кажеш, инато мое магаре. Прав съм. Хората никога не са доволни. Дори и от себе си. Което е поредното доказателство за това, че и ти си човек. Като всички останали.”

„Знаеш ли, че си глупак?”

„Да. И ме обичаш, защото съм такъв. Аз съм твоят глупак.”

Моят глупак. Лошото е, че винаги е прав…

Ще пиша.  Дори и да не съм добра. Дори и написаното да няма смисъл. Ще пиша.

Ще пея, дори и да не мога.

Ще рисувам, даже и да нямам усета за анатомически точни пропорции.

И ще се обичам. За да ме обичат и другите.

Заради Слънцето.

И заради моя глупак.

Как иначе ще се науча да бъда човек?