Той бавно се изкачи по старите, влажни и почернели стъпала на къщата, която някога наричаше свой дом. Бе отпаднал, нямаше пари, а абстиненцията се обаждаше все по-силно и все по-често. Усещаше малкото пликче в десния джоб на дънките си... Бе двойна доза... Малкото воля, която му бе останала, успя да го накара да издържи дотук. Защото той искаше всичко да свърши тук. Единственото място, където бе единствен, неговото място.

             Те му бяха отнели всичко - любовта, семейството, приятелите, реалния живот... Бяха го омагьосали, пленили... Сега той имаше подобие на живот, защото това, в което живееше не беше истинско, думата беше именно подобие...

              Те - които ние обидно наричаме ,,наркотици’’... Но те са много повече от това, те са цял един нов свят, друга реалност, нови приятели.

                Преди... Преди всичко беше много по-различно. Той беше излизащ от гимназията, изпълнен с мечти, добра диплома, потенциал и доста натрупани средства от страна на родителите му. Насочи се към столицата, новият Вавилон... Щеше да завърши, да работи, да се ожени и така да живее спокойно. Да бъде един от всички, да формира обществото заедно с останалите като него - да бъде общият глас. Само че съдбата отреди за него друго и това друго го доведе до настоящето му състояние, сега той беше пълната противоположност на това, към което се стремеше, беше този, който общият глас съди. А той искаше просто щастлив живот.

                Стигна бавно до помещението, което някога бе кухнята. Сега всички стаи в къщата си приличаха... По земята имаше стъкла, беше влажно и студено, нещата, що можеха да бъдат счупени - бяха, а тези, които можеха да се разрушат от физичните процеси, бяха в процес на бавно гниене. Обстановка подходяща за човек като него, празен, рушащ се, гниещ отвътре.

               Настани се в ъгъла, където преди бе старият им хладилник, задъхваше се. Но той търсеше нещо, нещо, което се надяваше все още да бъде там. Беше се случило, когато майка му имаше рожден ден, той беше на 17. Тя поиска нож, за да разреже тортата в хола. Той взе ножа от същата тази, някога зелена на цвят, с малки оранжеви перденца кухня, но залитна. Предметът го сряза малко над китката, съвсем леко и повърхностно. Той избърса ръката си с любимата кърпа на майка му, която беше по-различна, винаги носеше аромата й. Взе я, сложи я в плик и я пъхна под една дъска, която баща му беше откъртил предния ден при пренасянето на новата печка.

               Сега той търсеше именно тази дъска. Не знаеше какво се бе случило в тази къща оттогава и дали някой не бе сменил дъската и не бе открил кърпата, напоена с кръвта му. Не знаеше, но се надяваше да не е така, поне този път, този път всичко трябваше да е наред. И настина беше, той я намери, намери дъската и под нея плика. Тресящите му ръце извадиха кърпата и сякаш за миг го лъхна миризмата на майка му, топла, смес от ванилия, теменужки и нещо друго, нещо което бе емоция, а не миризма... Чувство в миризмата.

                Той се притисна в това нещо, в кърпата, в засъхналата кръв, в спомена... Споменът, в който майка му не намери кърпата си, споменът от сълзите й, когато го изпращаше в София, споменът от погледа й, когато намери онези хапчета в джоба му. До нея се появи баща му, строг, с добродушност в погледа, стар спомен... Стар и тъжен...

                В този момент той извади от джоба си пликчето, а от другия спринцовката. Изсипа всичко, обработи го  и бавно започна да вкарава иглата. От една страна, за да не спука вената си, а от друга просто, защото искаше да усети болката... Та нали болката умираше последна, само тя му напомняше, че е жив... Или май беше надеждата... Имаше ли значение сега... Стисна още по-силно кърпата и рязко изтласка буталото на спринцовката.

              За миг видя експлозия... След това всичко... Приятели, познати, местата, където беше ходил, семейството му, стъпки по алеята, водеща към вкъщи, неговите стъпки. Тичаше в черните си обувки, беше със сив костюм и розова вратовръзка, бързаше да каже на майка си, че е завършил висшето си образование. Естествено, това никога не се бе случило. Оставаха му още 2 години, ако не беше прекъснал.

           След това държеше в ръцете си бебе. Неговият син, негов собствен...

           Но този миг се разми, разтресе го, сега той виждаше бели, преследващи се ленти, шумящи в главата му. Той се задвижи с тях, в тях, сякаш танцуваше  на място, поглед в страни, в ляво, в дясно, горе, долу, бяло... Размито... Гърч... Спокойствие... Гърч...

             ,,Боже, спаси ме!!! ‘’... Пълно спокойствие. Белота. Край...

                                                      ***

                       5:34 сутринта... Младото момиче в моргата за пореден път се питаше дали си струваше да учи толкова, а караше нощна смяна, където нямаше жив човек.

                        5:35 влезе служител от полицията... Караха поредния наркоман, починал от свръхдоза преди около 4 дни. Тя пое количката с тялото и изпрати полицията.

                        Закара го при останалите ,,новопостъпили’’. Отви чаршафа и го огледа - изгнили нокти, странна миризма, сплъстена коса, жилести ръцe... Жалка картинка. Мъжът стискаше кърпичка, по нея имаше кръв, но изглеждаше чиста, момичето не я видя... Тя отново го погледна ,, Горкия... Дали изобщо има 25’’- каза тя и го зави отново... Нямаше 25... Отиде до бюрото си, начерта една линия, изшмърка я и отново зачака .

                   ,,Миг реалност’’ - каза си тя сред тази поредна линия. Линия - цял един живот.