Велев1979 (Владимир Велев)
40 614
1 jul 2024, 0:45

"Наръчник на младия радиолюбител" 

  Prosa » Relatos
816 11 68
17 мин за четене

“Наръчник на младия радиолюбител” 

              На А. 

 

 

                                       Напред задници! Да не искате да живеете вечно?!

                                      Неизвестен сержант от Първата световна война 

           (Мото към една от главите на романа “Дългата разходка” на Стивън Кинг) 

 

Юли, 1994

-Хей, момче! Дай два лева, да си купя половин хляб и бира., възрастния мъж беше застанал пред Калоян и го гледаше с мътните си очи, които едва се виждаха през гъстите му, побелели вежди. - Само два лева. Не ми достигат., продължаваше да говори старецът. 

-Нямам, дядо. Ако имах, щях ли да седя на пейката в парка? 

-Вашите не са ли ти дали за училище? 

-Вече не ходя на училище. Във ваканция сме. Юли е. Не виждаш ли каква жега е?!, каза Калоян с лека усмивка. 

Мъжът вдигна глава, огледа се и каза:

-Мдааа, прав си, мамка му. Наистина е лято. Това обяснява защо ми е толкова топло и ми се пие бира. 

След това остави омачканата си найлонова торба до пейката и седна на края ѝ. Взе да рови в нея и не след дълго извади от там стара носна кърпа, с която взе да бърше челото и врата си. 

-А ти защо седиш сам на тая пейка в парка?, някак безучастно попита той. 

-Така. Седи ми се., каза троснато Калоян и започна да обмисля идеята да стане. 

-Нямаш ли си момиче? Приятели? Да ти правят компания… 

Въпросът остана висящ между тях на тая пейка и сякаш нито единия искаше да го е задал, нито другия да го е чул. Няколкото минути мълчание бяха нарушени от същия въпрос, зададен по друг начин. 

-Защо момичето ти и приятелите ти не са с теб на тая пейка? 

Калоян беше готов да стане и да си тръгне, но мътния поглед на стареца го задържа. 

-Приятелите ми са на море. Кой с техните, кой с приятелка. Ще се върнат след някой и друг ден един по един. 

-А приятелка нямаш ли си?, продължи да любопитства старецът. 

-Не. Заряза ме преди няколко седмици. Искаше да идем заедно на морето поне за няколко дни. 

-И защо не я заведе? Жените обичат такива неща. Да ги глезят, да се чувстват важни. 

-Нямам възможност. Татко е без работа от няколко месеца, а майка ми не взима кой знае колко пари в оня магазин, в който работи. 

Въпросът, който беше се нагнездил между тях вече беше получил отговора си и беше изчезнал, а мястото му зае неловко мълчание, което старецът наруши с една мисъл, изречена на глас:

-Сега разбирам защо нямаш два лева за бира и хляб… 

Последното накара Калоян да се усмихне и сякаш за миг освети мъгливия поглед на възрастния мъж. Двамата се засмяха сякаш под команда и неловкото мълчание между тях избяга под звуците на смеха им. 

-Знаеш ли… Ще ти дам нещо. Намерих го до една кофа за боклук преди няколко дни., старецът започна пак да рови в чантата си.

Този път това продължи по-дълго от очакваното и когато накрая той извади ръката си от дъното, в нея имаше книга. Овехтяла, сигурно беше седяла бог знае колко в някоя библиотека и накрая е била захвърлена в контейнер за смет при почистването на дома на някой клет старец като тоя, споминал се и оставил в наследство непотребни вещи и апартамент, за който наследниците щяха да водят дълги съдебни битки. 

Калоян я погледна с крайчеца на окото си, но не видя заглавието. 

Възрастния мъж я забърса с длан и я подаде на младежа. 

-Не знам защо я запазих и я мъкна с мен. Сигурно защото да изхвърлиш книга е престъпление, което няма оправдание. Но ето, сега я давам на теб. Току виж ти помогнала. Книгата винаги помага. 

Калоян не се пресегна да я вземе, макар да го глождеше любопитство. 

Старецът я остави на пейката между тях, точно там, където преди малко седяха неудобния въпрос и неловкото мълчание и стана да си ходи. 

-Дарина е само младо момиче, което някой ден ще разбере, че почивката на морето не е най-важното нещо света. Едва ли ще го разбере след стихиен душевен катарзис, но малко по малко ще осъзнае кое е важното в живота. Не ѝ се сърди. А ти ще разбереш, че щастието се постига с упорит труд, много лишения и само тези, които не се отказват го достигат.-думите на стареца, държащ найлоновата си чанта до тая пейка в парка, звучаха сякаш идваха от философски трактат. 

Той тръгна с бавна походка и Калоян му каза - Чакай! Спри!, той се сепна и се обърна към него. 

-От къде знаеш, че тя се казва Дарина?! 

Неловкото мълчание пак се появи за секунда, но бързо изчезна от думите на стареца:

-Ти ми каза… Не помниш ли?! Каза, че Дарина искала да я водиш на море. 

След това старецът тръгна и след няколко секунди силуетът му изчезна зад ниските храсти на алеята в ляво. 

Калоян остана на пейката, загледан по посока на парка и се мъчеше да си спомни кога е споменал името на вече бившата си приятелка. Не след дълго стана и се обърна в обратна посока, на тази, в която се беше запъти стареца. Спря до пейката и видя книгата. Взе я и прочете заглавието - Наръчник на младия радиолюбител. Изданието беше от 1988-ма година и страниците бяха пълни със схеми и описания как да се направи радио от транзистори, кондензатори, съпротивления и прочие. 

Калоян се усмихна и сигурно щеше да остави книгата в парка, ако не бяха думите на възрастния мъж от преди малко, че да изхвърлиш книга е престъпление. Той я сложи под мишница и тръгна към дома си. 

Само няколко часа по-късно откри, че четенето на тая книга, проследяването с пръст на веригите по схемите е чудесен начин да се “изключи” и да не чува шумните скандали на родителите си, които обикновено завършваха с тръшване на врати и взаимни обиди. 

Калоян се вглъбяваше в страниците и ако в началото не разбираше и дума от написаното, то към края на лятото вече разчиташе всяка схема и беше сглобил няколко радио апарата в главата си. Нямаше пари да си купи части и да сглоби нещо, но за сметка на това схемите се подреждаха в съзнанието му и даже вече беше начертал няколко подобрения. 

 

Учебната година започна и макар за повечето му съученици да беше свързана с изпитите в края ѝ и предстоящите абитуриентски балове, за Калоян тя бе времето, в което да наблегне на математиката. Тези няколко месеца той се съсредоточи върху две неща. Първо, да решава задачи във всеки един момент, за да издържи кандидат-студентските изпити в техническия университет и второ, да избягва по всевъзможен начин срещите с Дарина по коридорите на гимназията. Макар и в друг клас, нямаше как да не се засичат. Често я виждаше през прозореца на класната им стая, която гледаше към паркинга пред училището, където тя все седеше до колата на нейн съученик, който очевидно беше от доста заможно семейство и лъскавата му возило привличаше погледите на младите момичета. 

 

Приемането му в университета странно съвпадна с новината за развода на родителите му. Това не го изненада, макар да го натъжи и когато стана ясно, че ще иде в големия град да следва, егоистично се зарадва, че ще се махне от тягостната обстановка. 

 

Октомври, 1995

Занятията започнаха и повечето му състуденти идваха от техникуми или специализирани паралелки в гимназиите. Те с лекота усвояваха материала. Правеха упражненията и лабораторните изследвания от първия път. 

За Калоян не беше така. Всяка лекция му се струваше все по-трудна от предходната. Всяко занятие все по-неразбираемо. Другите от общежитието ходеха на купони, а той четеше ли четеше отново и отново всяка лекция. 

Един ден се обади на баща си от платения телефон във фоайето на общежитието. Беше започнал добре платена работа в една строителна фирма и му каза, че ако иска, може да остави университета и да иде при него. Парите са добри и ще научи читав занаят. 

Калоян цяла нощ мисли върху това предложение. Щеше да си е вкъщи, при майка си. Да изкарва хубави пари с баща си и нямаше да се губи ден по ден в тези неразбираеми лекции. 

Вече се развиделяваше, когато стана отиде до тоалетната. Не светна лампата в стаята, за да не събуди върналия се само преди няколко часа дискотека съквартирант и в тъмното се олюля и се подпря на гардероба си. Вратата му се отвори и нещо падна от него с приглушен звук. Беше книгата от стареца в парка. Той я взе, повъртя я в ръцете си и я остави на мястото ѝ. В съзнанието му се върнаха думите на възрастния мъж, че успехът се постига само, ако не се отказваш. 

Същия ден се обади на баща си и му каза, че иска да продължи образованието си. 

 

Тази първа година в университета беше най-трудната в живота му сигурно. Не го скъсаха на нито един изпит, даже напротив, взе всички с отлични резултати, но само той си знаеше колко безсънни нощи прекара, за да настигне напредналите си колеги. 

Една седмица след изпитите прекара в сън, за да може да си отпочине.

 

Багажът му беше събран и на следващия ден щеше да хване влака към дома за ваканцията. Билетът му беше в джоба, четката за зъби в багажа. Само няколко часа го деляха от тръгването, когато Георги, съквартиранта му се прибра в приповдигнато настроение. Беше пийнал няколко бири и се беше запознал с няколко момичета от учителския институт. Разказваше как вече правели планове да идат до морето с тях. Не това обаче направо впечатление на Калоян, а малкото листче, което Георги хвърли небрежно в кофата за отпадъци. 

-Какво е това, Жоро?, попита той

-А, някаква идиотия… Търсят работна ръка за без пари за лятото., каза той и се запъти с хавлия под ръка към банята. 

Калоян остана сам в стаята и взе листчето от боклука. Текстът беше съвсем кратък и гласеше, че първия български джи ес е-оператор “Ситрон” набира студенти за монтажни групи на антени и оборудване. Заплащането е седмично и обвързано с постигнатите резултати. Имаше телефон за връзка. 

Единственото, което Калоян разбра от тая бележка беше, че ще му плащат седмично. 

На следващия ден още рано сутринта се обади и само половин час по-късно беше на адреса, на който го извикаха. Започна още на следващата седмица. По цял ден се катереше по покривите на блоковете с тежкото оборудване. Жегата беше ужасна, но той не спираше. Валеше го дъжд, духаше го вятър, но той не спираше. Колеги идваха и след ден два напускаха, но той не се отказа. 

Следващите четири години бяха изпълнени с лекции, упражнения и работа по покривите на няколко града. Веднъж даже го изпратиха в Бургас и за първи път от няколко години не само видя морето, но и се изкъпа в него. 

 

Януари, 2001

-Калояне, вече няколко години си при нас… 

-Малко повече от четири… Четири години., прекъсна Калоян шефа си. 

-Да, да… Четири години… Как върви времето, а?!, мъжът направи кратка пауза и продължи. - Та, четири години… Сигурно си единствения човек, който познава цялото оборудване, а и знам, че се дипломира с отличен успех в университета. Искам да ти предложа да поемеш монтажния отдел. Да го ръководиш. Знам, че си млад още, но съм сигурен, че ще се справиш. 

Калоян кимна в знак на съгласие и излезе от стаята, в която беше влязъл като монтажника Калоян, като ръководителя на отдел “Монтажи” инж. Калоян Иванов. 

 

Юли, 2005

Телефонът на Калоян звънеше ли звънеше. Беше спрял звука, за да не събуди четири годишната му дъщеря, спяща сладко в дома на баба си. И той беше задрямал, но вибрацията на масата го извади от унеса му. Той взе телефона и излезе на терасата. 

-Калояне, помагай!, гласът на шефа му издаваше паника.-Знам че си в отпуска, но само ти можеш да помогнеш.

-Какво е станало? Всичко наред ли е?, каза Калоян поддал се на паниката на шефа си. 

-През нощта е станал срив в една от станциите в твоя град. Знам, че си там със семейството си. Моля те, отиди да погледнеш. Докато дойдат твоите хора да ремонтират, ще стане чак следобед. А жалбите валят една след друга. Изпълнителния директор ми звъни на всеки 15 минути да пита какво става. Моля те, отиди. Ще ти се реванширам за отпуската… Моля те. 

-Не се притеснявай. Отивам веднага. Само ми изпрати паролите за достъп. Имам нужните инструменти тук. Ще се справим както винаги., последното успокои шефа му и след тирада от благодарности и похвали за себе си, че е намерил такъв кадър каза:

-Паролите са при управителя на местния офис. Той ще ти ги даде заедно със служебната кола. Казал съм му да ти съдейства с всичко. Очаква те. 

-А ти от къде знаеше, че ще ида?! 

-Познавам си хората., каза той и затвори телефона. 

 

Когато Калоян пристигна в офиса, имаше чувството, че гледат на него като полубог. Той не се забави и миг. Взе паролите и тръгна към станцията, която беше дефектирала. На излизане, с крайчеца на окото си, зърна една от служителите на касата… Стори му се много позната. Нямаше време да се замисля. Тръгна с мръсна газ от паркинга пред офиса. 

 

-Всичко работи, не се притеснявай. Закрепих положението. Ще звънна на Стефан само да вземе един декодер. Стария е изпушил. Засега съм го заобиколил с шунтова верига, но не може да работи така дълго време.,Калоян говореше спокойно и с увереност. 

-Ох, благодаря ти. Камък ми падна от сърцето. Веднага се обаждам на изпълнителния, че ме подлуди от сутринта., паниката в гласа на шефа му беше отстъпила място на гордостта, че той е спомогнал за отстраняване на аварията. - Отиди в офиса да ти дадат командировъчна заповед и да ти я подпечатат. Ще я включа в тримесечна доклад за премиите. 

 

Сега, пристъпвайки прага на офиса, Калоян се загледа в касиерката. Почти веднага я позна… Беше Дарина. Тя сведе поглед, сякаш се боеше той да не я познае. Калоян обаче се усмихна и се запъти към нея

-Даринче, радвам се да те видя след толкова години. Как си, всичко наред ли е?!

-Да… Как ме позна, Калояне?! Толкова години минаха., каза тя все така свела поглед. 

-Е, айде сега. Как няма да те позная. Не сме остарели толкова много я., в гласа му нямаше следа от тъгата от преди 10 години, а само радост, че вижда стар приятел. 

-Така е… Има още хляб в нас., каза тя 

-Сега бързам, защото дъщеря ми е в къщи с баба си, но ще се радвам да пием кафе скоро. В отпуска съм и следващата седмица ще ходим до морето с жена ми и дъщеря ми. Но като се върнем, ще се радвам да се видим. 

Дарина кимна в знак на съгласие и Калоян отиде при управителя да вземе документите. 

 

-Тате, къде беше?, още сънена попита малката. 

-Трябваше спешно да отида да поправя едно нещо, миличка. Но вече съм тук. 

-Добре. Кога ще ме заведеш на люлките? 

-Веднага щом закусиш. Баба ти е направила най-вкусните палачинки в цеееелия свят., каза Калоян и описа огромен кръг с ръцете си. 

 

Докато я обичаше да излязат каза на майка си:

-Помниш ли Дарина? Оказа се, че работи в нашия офис тук. Не я бях виждал от много време. 

-Да, знам., каза майка му., - Много изтегли това дете със сина на Митьо Далаверата. Добре, че се разведе, та се спаси. Казват, че я биел и вечно пиян се прибирал мъжа ѝ. Колкото и пари да имаш, когато си беден отвътре, нищо добро не те чака. 

Калоян кимна, хвана малката за ръка и тръгнаха към люлките в парка. 

 

Дърветата хвърляха дебели сенки и паркът беше се напълнил с хора. Седяха по пейките, разхождаха се и това създаваше приповдигната атмосфера наоколо. 

-Далече ли са люлките, тате? Уморих се. 

-Още малко, миличко. Само още няколко минутки и сме при тях. Сега ще те гушна, обърна се Калоян към дъщеря си. 

Когато вдигна поглед, видя, че са спрели до същата онази пейка в парка. Нямаше хора седнали на нея, но имаше нещо, което стоеше точно по средата. Калоян се приближи. Беше книга. Взе я прочете заглавието - “Курс по рисуване за бъдещи архитекти”. Обърна се по посока на ниските храсти от ляво и почти беше убеден, че старец с мътни очи потъна в тях. 

-Каква е тази книга, тате?, полюбопитства малката

-Подарък, миличко. Подарък. Или съдба… Не знам. Времето ще покаже., каза Калоян. 

-Хайде да вървим към люлките. Може да дойдат много деца и няма да има място за мен. 

Калоян се усмихна и тръгна с книгата и дъщеря си в ръце. 

 

Юли, 2020

-Тате, приеха ме Архитектура! 

-Знам, миличка, знам., каза със сълзи на очи Калоян. 

-От къде знаеш?! Първо на теб се обаждам. 

-Просто знаех. Както знам, че ще станеш най-страхотния архитект на света. 

-Благодаря ти за всичко, тате. Обичам те. 

- И аз те обичам, миличката ми. Празнувай сега и ми се обади като се прибереш, чу ли? 

-Да, тате. Винаги ти се обаждам.Чао

-Чао, мила. 

Калоян затвори телефона, сипа си чаша студен чай и отвори “Наръчник на младия радиолюбител”. 

 

 

 

© Владимир Велев Todos los derechos reservados

La obra participa en el concurso:

Пълен обра̀т »

1 Puesto

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??