Раздавката премина в минорно настроение. Поплакаха си с родата и се утешиха взаимно, спомниха си най-щастливите години, преживяни заедно. "В здраве и болест, в радост и горест, докато смъртта ви раздели"- бяха им чели на младини в гражданското. Но Славена все се надяваше, че последният тежък час ще я пожали и ще я постигне чак в дълбока старост.
Катастрофата обаче ù отне не единия, а двата здрави стълба, на които се подпираше необичайния ù земен път и сега увисваше в безтегловност сам-самичка в родната си къща, без мъжко рамо и опора. Трябваше да приеме висшата воля и да се нагоди както може към новата си роля. Да беше поне благосклонна тази пуста съдба да ù прати детенце, та да има с кого да се утешава, но не ù било на късмет.
Опечалените взеха да се разотиват по реда си и домът ù започна да опустява - бавно, но безвъзвратно. Накрая остана само младото момиче, за което така и цял ден не успя да си спомни къде беше го виждала, някъде по семейните сбирки трябва да е било, но паметта ù о ...