НАСЛЕДНИЦИ НА КУФАРА

(Дигитална пиеса в едно действие – нещо като Бекет, нещо като Пелевин, ама съвсем различно)

На Б.

Действащи лица и предмети:

А1 (мъж, облечен произволно)

А2 (мъж, напълно идентичен с А1, получен чрез дигитално увеличение 10%.)

Б (красива млада жена, облечена в българска народна носия)

Куфар (компютърна анимация, постоянно мени контурите и цвета си; без реплики)

(Сцената е съвършено празна.)

(А1 и А2 излизат на сцената отдясно, осветени от прожектор. А1 пристъпва бавно напред, А2 носи след него куфара, за който се вижда, че всъщност виси във въздуха.)

А1 Стигнахме ли?

А2 Да.

А1 Откъде знаеш?

А2 Аз съм човекът, който пише тази пиеса.

А1 Защо не си ми го казвал досега?

А2 Защото не бяхме на сцената.

А1 Ясно. А къде всъщност се намираме?

А2 В дигиталното измерение.

А1 Затова ли не се вижда нищо?

А2 Напротив вижда се. Погледни там. (Сочи към съвършено тъмното дъно на сцената).

А1 Вярно – силуетът на Витоша! Той ни следва, където и да отидем.

А2 Това е защото всъщност никога не ходим никъде.

А1 (малко разочаровано) Аха...

А2 Но ти не се разсейвай. Знаеш, че дойдохме да предадеш куфара на следващия наследник.

А1 Знам.

А2 Той ще дойде оттам (сочи противоположния край на сцената).

А1 Защо?

А2 Защото такава е сценичната логика.

(Появява се Б.)

А1 Виждам я!

А2 Не бързай! Тя не те вижда.

А1 Защо?

А2 Защото никога не и изпрати снимка.

А1 (притеснен) Ами сега какво да правя?

А2 От мен да мине – ще ти помогна. (Прави магически жест, Б забелязва А1, усмихва се и бавно тръгва към него)

А2 Вземи куфара, аз бях дотук.

А1 (учудено) Аз ли да го нося?

А2 Той си е твой – все пак ти си Наследник на Куфара. Освен това технически погледнато ти и аз сме едно лице, но сега нямам време да ти обяснявам подробности. Давай смело и да не ме издъниш! (Заканва се с пръст и тичешком напуска сцената, поглеждайки към двамата през рамо.)

(А и Б се срещат в средата на сцената. Прожекторът ги осветява в синьо. Психиделична музика.)

Б Значи такъв си бил?

А Какъв?

Б Не знам – такъв!

А Да такъв съм. Нали не си разочарована?

Б Откъде-накъде? Слушай, защо си ме облякъл в тази носия? Чувствам се малко неловко.

А Защото ти отива.

Б Да не ти е някакъв фетиш?

А Моля те, нека не принизяваме нещата. Това всъщност е много възвишен и романтичен момент.

Б Добре, няма.

А Всъщност дойдох да ти предам куфара.

Б Какъв куфар?

А Ето този.

Б (малко стреснато) Това куфар ли е?

А За куфар го водят.

Б Какво има в него?

А Не знам – никога не съм го отварял.

Б ???

А Той не се отваря. Само се носи. Чувала ли си израза „Да си носиш кръста?”

Б Да, но никога не ми е бил съвсем ясен.

А И на мен. Обаче е нещо подобно.

Б И сега аз ли ще го нося?

А Да.

Б А ако откажа?

А Нямаш избор – ти си наследникът.

Б Добре - дай го!

(А пуска куфара, който разтърсва с тежестта си цялата сцена. Б се опитва да го вдигне, но не може. Гледа към А с укор.)

Б Не мога да го вдигна!

А (виновно разперва ръце) Това не беше предвидено! (Оглежда се за А2, но него го няма на сцената.)

А Истината е, че за куфара трябва носач. Ти имаш ли си?

Б Не, аз имам само това тяло.

А Ами тогава аз ще ти стана носач.

Б (радостно пляска с ръце) Наистина ли? 

А (малко стеснително) Ами... виждаш ли друг начин? Пък и вината е у него! (Сочи в посоката, в която е изчезнал А2.)

Б Чакай, чакай! Не се ли бяхме разбрали никога да не се виждаме в действителния живот?

А Тук сме в дигиталното измерение и не се брои!

Б (във възторг) Значи имаме happy-end!

А (уклончиво) Абе то не се знае, ами давай да го мъкнем, че кое време стана!

Б Да вървим!

А Да вървим!

(Двамата посягат да вдигнат куфара, но той сам се издига на необходимата височина и вместо това се хващат за ръце, а той ги следва. Бавно тръгват към появилото се в дъното на сцената черно-бяло холографско изображение на Витоша.)

(А2 отново излиза на сцената и за известно време ги следи със сълзи на умиление в очите, след което се плясва по челото, смалява се до размера на А1, затичва се и дигитално се слива с него, миг преди двойката с куфара да изчезне зад кулисите.)

ЗАВЕСА