НАТО

          В София се провежда среща на страните, членки на НАТО. 30 или 50. Не знам. Лек трус разтърсва столицата. За мен лично това означава:

 Внимавайте, момчета! Опичайте си акълите. Само степен-две нагоре и ще идат по дяволите всичките ви бази, полигони и площадки. И коридори. И супер танкове, ракети... и всичко.

          Не барайте България току-така и без това сме очукани като от градушка. И без това се чудим накъде да стъпим, наляво ли,  надясно ли. Отвсякъде ни дърпат. И без това сме една шепичка народ и май си заминаваме. И без това, каквото и да правим, никой не е чувал за България. Дори не ни знаят къде се намираме. Дори за хора не ни имат. Дори ни смятат за румънци, македонци, цигани.

          Внимавайте, момчета! Аз пиша книга. Моля Боговете! За България. За себе си и за децата си.

          Разгневените млади мъже се обръщат. По костюми и по ризи.  Внимавайте! Държавни секретари и министри, нека най-силното ви оръжие бъде разумът. Повдигам глава към небето. Самолетите прелитат един след друг, още един лек трус ни напомня:  Силата ни е огромна. Стига и до космоса или от там идва... Решим ли?

          Замислям се и се прибирам в стаята.

          А на село бай Стоян си търси козичката. Милият човечец. Дават го по телевизията. Те го питат за НАТО, той пък пита къде му е козичката. Каскетът му е избелял и остарял от слънцето, от вятъра и от дъжда. От селото. И от земята. Лицето му - и то. Ватенката му - и тя. И дочените  панталони. И гумените му галоши.

          Знамето ни се развява в Брюксел.

Стефка Галева

гр. Сандански 2006 г.