НАЯВЕ СЛАБАК, НАСЪН ЮНАК, ЧЕТВЪРТА НОЩ:  ХЕНЗЕЛ И ГРЕТЕЛ ИМАТ НОВИ РОДИТЕЛИ

- Къде ще ходим тая нощ?, попита Милян докато се качваше на гърба на Казимир, а Джар нетърпеливо подтичваше наоколо.

- Нямам нищо намислено, но ще отидем в гората, може да се наложи да спасим някого. Нали знаеш, че там живеят злонамерени същества, които придобиват големи сили нощем... Хайде, нека да не губим време!

  И козелът се понесе напред и скоро навлезе в гъста гора, цялата обрасла с бодливи храсти между дърветата. Понякога виждаха малки полянки с петна от лунна светлина по тях, чуваха гласа на нощните птици и джавкане на чакали и лисици. Милян едва удържаше кучето си да не се впусне в преследване на някое диво животно. Изведнъж между дърветата изникна чудновата къщичка, не много голяма, но не и малка.

- Стой тук и не бързай да излизаш, прошепна Казимир, не се знае кой живее в нея!

- Не ми казвай, че не знаеш, също така шепнешом отговори Милян, виж,покривът й е от банички, стъклата на прозорците от  карамелизирана захар, а вратата ...о, но това си е чист шоколад! Хайде да отидем и да си хапнем, искаш ли?

-  Стой тука , ти казвам! - дръпна го за ръката магьосникът, вече в човешки образ.- Виж кой идва!

  На полянката се появиха, направо от сенките на дърветата, две деца- момиче и момче, които се държаха за ръце. Пристъпиха плахо, а сълзите им още не бяха изсъхнали по лицата. Навярно се бяха изгубили и плакали дълго преди да се озоват пред необикновената къща.

- Виж, Гретел, банички! Ще се покатеря на дървото и ще откъсна две , много съм гладен! - и момчето бързо се покатери по стария бор за да достигне до вкусния покрив. Отчупи две от баничките, които изпълняваха роля на керемиди и веднага захапа едната.

- Не ти искам баничките, Хензел, аз ще си хапна от стъклата!- каза сестричката му и веднага посегна към прозореца.

- Но това са Хензел и Гретел от приказката! - почти на глас каза Милян - Какво правят, сега ще излезе вещицата и ще ги хване! - и той понечи да излезе на светло и да предупреди двете деца.

- Стой тук! - дръпна го отново Казимир - Ако излезеш и ги предупредиш, те ще избягат, но след тях ще дойдат други и тя ще хване тях! Не искаш ли да се разправиш с вещицата веднъж завинаги?

- Искам, но как? Чувал съм, че е много силна и коварна, може би ще надвие и мене!

- Ето ти тоя печат, дръж го здраво! Когато вещицата се появи и започне да уговаря децата да влязат вътре, ти се втурни към нея, изблъскай я вътре и затвори вратата! Залости я отвън и сложи печат на ключалката! Така тя няма да може да излезе , докато не изяде цялата къща!

- Добре, но после, после като излезе какво ще стане?

- Не мисли за после, а внимавай! Всеки момент ще се появи!

  От къщичката се чу глас:

-Хей, хоп, тупа-лупа, кой ми къщичката хрупа?

  Децата се сепнаха и за миг спряха да ядат. После Хензел отговори:

-Вятър в клоните тук духа, никой къщичка не хрупа!

   И продължи да хрупа вкусната баничка. Наистина бяха изгладнели много.

   Вратата изведнъж се отвори и на прага се появи миловидна усмихната старица с  очила с кръгли стъкла, сива коса, завита на кок и престилка на райета. Ако не беше чел приказката, Милян никога нямаше и да си помисли, че това е злобната вещица-канибалка.

- Ние...бяхме много гладни, госпожо!- едва успя да каже, след като се окопити Гретел.

- Изгубихме се и цяла нощ се лутахме в гората...Може ли да останем при вас, докато се разсъмне? Тогава сигурно ще можем да намерим пътя към къщи.

- Разбира се, влизайте, влизайте! Вътре има още по- вкусни ястия, хубавичко ще ви нагостя! Приготвила съм ви и меки креватчета за да си поспите до сутринта и да си починат мъничките ви изморени крачета!- и тя посегна да ги погали по главичките.

- Стойте, не влизайте!- извика Милян и се втурна към къщичката.

- Ти пък кой си и защо тормозиш гостенчетата ми?

- Ще ти дам аз едни гостенчета, гадна човекоядка такава!- и момъкът я хвана за раменете и с всичка сила я тласна вътре в къщичката. Чу се ужасен рев , но беше късно, Милян залости вратата с едно сухо дърво и сложи печат на ключалката. Едно парче шоколад се откърти при затръшването и той го сложи  в джоба си.

- Батко, какво направи!- извикаха децата, къде ще се приберем сега, кой ще ни приюти в тая тъмна гора?

- Тази е вещица, малките! Не сте ли чели приказката?

- Коя приказка , батко?- обърна към него учудените си сини очи малката Гретел.

- Как коя, приказката за Хензел и Гретел, дето вещицата ги хванала за да ги угои и изяде след това!

- Има приказка за нас? - учуди се и Хензел.- Ама тя май е много страшна?

- Да, деца, страшна е- обади се Казимир, най- страшната приказка, но благодарение на юначния батко вие сте спасени! Хайде, сега да тръгваме, че наближава часът на петела Теодор!

- Казимир, какво ще стане с вещицата след като изяде цялата къща? Ами ако тръгне да търси отново деца за да ги затвори и изяде?

  Казимир се усмихна лукаво.

- Не се бой, когато това стане, тя ще е извънредно дебела и ще е изгубила вещерските си способности! Вие дебела вещица виждали ли сте?

- Неее!- отговориха в хор тримата, а кучето Джар изджавка отрицателно.

- Всъщност, призна си Милян, това е първата вещица, с която съм се срещал!

- И аз!- каза Хензел.

- Забрави мащехата, Хензел!- напомни му Гретел- Тя накара татко да ни заведе в гората и да ни остави, не е ли вещица, кажете, де!

- Е, поне официално не е, искам да кажа, че  не е вписана във вещерския регистър!- каза Казимир, но никой не го попита що за регистър е това.- Сега трябва да ви отведем у дома, че скоро ще съмне.

   Речено- сторено, качиха се тримата на козела и поеха към къщичката на децата. Отначало Казимир се опита да научи от тях къде точно е тя, но те не можаха да му дадат отговор, бяха се объркали , пък и бяха все още много малки. Тогава той извади едно фенерче, насочи го към луната и когато лъчът му се сля с нейния осветен кръг, мигновено се пречупи и насочи в нужната посока.

  Но когато пристигнаха, в къщичката нямаше никой. Съседите им казаха, че бащата издъхнал още същия ден, сърцето му не издържало от мъка по децата. А мащехата заминала в неизвестна посока. Нямаше какво да правят и тръгнаха обратно. Децата се натъжиха много  и плакаха дълго. За да ги развесели, Милян извади цигулката и изсвири най- веселите си мелодии.

- Даа, каза Казимир, ами сега къде да ги заведем? У нас не може, жена ми също е вещица, макар и странна и малко луда...Е, не яде деца, дори месо, но...По- добре да си нямате работа с нея! И у вас не може, имаш си по- малък брат и ще станете много...

- Как не се  сетих по- рано! - плесна се по челото момъкът- Знам едно семейство, живеят наблизо , много добри и работни хора са, обаче нямат деца! Хората говорят, че разпитвали как могат да си осиновят някое сираче...Да ги заведем там, сигурно ще ги приемат!

  Децата, които пак се  бяха натъжили и не можеха да преживеят смъртта на баща си, си възвърнаха усмивките и надежда грейна на лицата им.

  Оставиха братчето и сестрата  пред вратата на къщата и си тръгнаха за да не издадат тайната на юнака, който ходи насън.

- Я ми кажи, попита Милян – откъде го имаш тоя печат?

- О, дълга история, но ти няма да ме издадеш, нали?- предупреди го магьосникът- Той е на жена ми, с него запечатва къщата за да не мога да изляза навън в нейно отсъствие. Но аз разбрах, че ако изям всичко от гозбата, която е сготвила, мога да изляза от къщата. Друг е въпросът, че...абе, Радмила изобщо не може да готви! Нямаш си идея какви буламачи преглъщам, едва не повръщам... Но нали така мога да си извоювам свободата? А и тя става по- мила, радва се, че харесвам яденето и изобщо не подозира какво става когато излезе и ме запечата!

- Но печатът е у тебе...

- Е, не ми се искаше да ти го казвам, но на млади години бях в лоша компания. Скитах с едни крадци и те ме научиха на някои работи. После се влюбих и ги зарязах...Хайде да се прибирам, че ще открие липсата му и тогава спукана ми е работата!

   На сутринта Милян се събуди под сянката на курника. Кокошките се разхождаха около него, някои вече бяха снесли, други кудкудякаха и снасяха в момента, а петелът Теодор,качен на покрива на курника, зорко бдеше да се спазва редът и никоя кокошка да не пропусне да изпълни задължението си.

   Разбира се, на улицата се чуваше оживен разговор между двете съседки, леля Дима и баба Керана.

- Чу ли какво чудо е станало и тая нощ? Куман и Калина, е, нали ги знаеш, дето имат всичко, но нямат деца...

- Зная ги, зная, къщата им е нова и хубава, ама горките, не им се роди поне една рожба...

- Сега си имат две- момче и момиче!

- Ама как така?- очилата на баба Керана засвяткаха любопитно,а устата й зяпна от учудване.- Да не са осиновили някое бедняче?

- А, не, че кой ще си даде детето? Снощи незнайният юнак на белия козел довел децата пред къщата им! Били сирачета, вещицата в гората щяла да ги залови и изяде, но той ги спасил! Косата и очите му били като тъмна нощ, свирил на цигулка, за да развесели децата, а кучето му се усмихвало!

- Ами те видели ли са го най- после,тоя юнак, а? Разбрали ли са кой е, откъде е...

- Неее, децата им казали, те нищичко не са видели, той оставил децата и изчезнал без следа!

  Двете жени още дълго се чудеха, докато братчето на Милян ги прекъсна:

-Това е батко Милян, да знаете! Всичко съвпада , но никой не ми вярва!

  Отговори му дружен смях. Милян полека се запъти към стаята си. Напипа нещо в джоба си.

„Какво ли ще да е това? Да не съм прибрал някое яйце?“

  Извади го и изведнъж сякаш ток го удари. В ръката си държеше парче шоколад.