Има дни, в които не ми се излиза от вкъщи. Всъщност, излизам, а на втората крачка неистово ми се иска да се върна обратно под юргана. Да се захлупя с възглавницата и да заспя зимен сън. Домашната лудница изобщо не ми пречи. Не чувам и не виждам.
Като днес. Излюпих се рано-рано, ухилена до ушите, както всяка сутрин, прегърнала любовно цялата вселена. Няма по-сладко от първото кафе, димящо в студенината. Споделено с няколко други ранобудници, с които пък след работа се наливаме с бира на същия леден бар. На крак, и в двата случая. Само дето привечер не се усмихваме, ами се хилим видиотено.
Та, изнизвайки се от кошарката, в едно такова ведро и лъчезарно състояние на духа, нарамила гордо купища задачи, се впускам в така добре позната квартална олелия. Пък и празник уж. Е, не е наш си, традиционен /сега ще ме наругаят една купчина патриоти, знам бе, хора, не е редно, ама... нали сме се юрнали да се асоциираме.../, и щъкат навсякъде едни малки, смешни духчета и вещички с лъскави торбички, жа ...