Стигнала съм онзи момент в живота, когато ми е по-важно да давам.
Любов, подкрепа, малки неочаквани изненади, радости. 
Стигнала съм го отдавна. И го правя. 
Без да търся сметка за даденото, без да има везни, б е з в ъ з м е з д н о. 
Не ми е важно ти колко имаш да ми дадеш.
Не съм светица, чакай. И аз имам нужда от същите неща.
Някой да ми дава любов, подкрепа, радости, понякога и да ме изненадват приятно.
И ги получавам. Прекалено наясно съм, че не от всеки мога да ги имам и не в еднакъв размер.
Но не ги изисквам по задължение! 
Нито чакам, свита в ъгъла, за нечия любов, за подходящия момент или за свободно място.
Обичам сега, на момента. И утре, и всяко следващо утре. И след двайсет години. Докато...
И ми е важно да дам тази любов. Не да получа в отговор нещо, което може би го има, а може би не. 
Така се пълня. Като давам.

Ще минеш ли отвъд мен и себе си, за да го разбереш? Защото аз разбирам теб.