Со Сунг винаги вършеше всичко напълно сам. И не случайно Дак Хо му възлагаше всичко, което никой друг не беше в състояние да изпълни - да, Алиф беше унищожил Дак Хо физически, беше се подиграл с духа му, беше му устроил подъл и безмилостен капан, но отплатата от гроба на Дак Хо можеше да бъде страшна.

Гробът на Дак Хо беше посетен от всички негови подчинени, но Сео Юн знаеше, че съвсем скоро щеше да трябва да защитава собствения си авторитет - да, той беше главатар на глутница гладни вълци, които трябваше да бъдат държани под контрол.

Тялото беше увито в така наречения монгдонг и всички си взеха последно сбогом. Корейските традиции изискваха така наречената традиция да сбогом - даненде.

Со Сунг също присъстваше в тълпата - той беше незабележим. И за пръв път не се усмихваше - беше загубил своя благодетел и ментор. А всеки истински корейски гангстер, който искаше да си пробие път в тази кариера, се нуждаеше от ментор - такива бяха правилата и такива щяха да бъдат винаги.

Дори Гао Минг, който беше достатъчно запознат с традициите на всички народи по света, отдаваше огромно значение на този аспект.

Со Сунг беше дошъл и поради по-прагматични причини - в крайна сметка най-логично и правилно беше да се присъедини към групата на самия Сео Юн - той се явяваше и естествения наследник на общите им бизнеси в Монголия и Русия.

Со Сунг - все пак Сунг на корейски означаваше да успея, щеше да накара самия Сео Юн да лапне въдицата по такъв начин, че да успееше да се внедри в неговата структура - не беше обаче толкова просто, тъй като Сео Юн разглеждаше като възможен предател всеки, който беше близо около покойния Дак Хо, а Со Сунг можеше да се смята за един от приближените му. И все пак покойният му ментор никога не беше очертавал ясно границите на тяхното сътрудничество, а само го беше използвал като оръдие за целите си.

Въпреки абсурдността на ситуацията - Со Сунг нямаше голям избор. Не беше лесно да намериш нов ментор - особено в Корея. Менторите обикновено бяха или силни гангстери или особени личности, които неформално покровителстваха уличните банди. В случая по-добре беше Со Сунг да се натика в устата на лъва, отколкото да бяга - пък и покойният Дак Хо не му беше казал изрично да се пази от Сео Юн, а го беше насочил към предателството на Алиф. И все пак Со Сунг се нуждаеше поне от малко доказателства - не можеше да премахне някого само заради подозрения - дори и на самия Дак Хо, който като цяло никога не се лъжеше в преценката си.

След приключване на официалните формалности и тъгата, която беше обзела всички онези, които можеха наистина да се окажат в напълно задънена улица - загубата на покровител беше почти равносилно на смърт - доста от момчетата не умееха да правят почти нищо друго и за разлика от якудза, чиито членове понякога бяха образовани и добре ошлайфани, при корейската мафия нещата не стояха точно така - те имаха много по-голяма нужда от кангпае, които да превърнат в джопок - а тази подробност имаше огромно значение. Да, някои от момчетата изкарваха вечерно училище, дори завършваха университет. Но мнозинството познаваха само и единствено улицата.

По него време в Корея съществуваше една странна особеност, която в очите на някои можеше да се разглежда дори като някаква странна и налудничава болест - за да не се влиза в казармата, някои от младежите се затваряха и учеха с години - почти напълно откъсвайки се от света. Това беше особено в сила за правните специалности. Имаше дори някои случаи на хора прекарали там по цели десет, дори петнадесет години, скрити в тези тихи, влудяващо тихи общежития и не желаещи да осъществят никакъв контакт с външния свят - това важеше в особена сила за столицата Сеул.

Странно се преплитаха съдбите на Со Сунг и Чин Хае - истината беше, че самия Со не знаеше дали можеше да му вярва достатъчно, за да го превърне в свой съюзник по пътя на отмъщение за кончината на самия Дак Хо - зад нея се криеше голяма и дълбока тайна, която щеше да доведе до следите на поръчителя. Чувстваше се като болен от шинбьонг - така корейците наричаха онази странна духовна болест, която отнемаше от силите на шамана, водейки до самозагуба, загуба на апетит, безсъние, зрителни и слухови халюцинации. Между другото, корейският шаманизъм беше доста разпространен и нерядко се срещаха и пълни мошеници. Разбира се, имаше начин да се излезе от подобно състояние - без значение дали то беше причинено или не от магическа намеса. Съществуваше метод наречен наерим-гут, който служеше за тази цел. Понякога тези странни симптоми можеха да продължат дълги години - така че самият Со Сунг трябваше да вземе този проблем сериозно.

Чин Хае беше сирак и беше отгледан почти в клана на Дак Хо - да, но инструкциите на Дак Хо бяха ясни и точни - Алиф трябваше да бъде премахнат преди да създадеше непоправими щети, криейки се зад образа си на доверен човек и директен представител на самия Гао Минг.

Имаше нещо особено интересно - някъде в дълбочината на съзнанието си Со Сунг допускаше, че Алиф беше извършил всичко това в името на собственото си съхранение, но от друга страна твърде лесно убийците стигнаха до Дак Хо - явно че се беше осъществил теч на информация. И все пак Со Сунг беше истински професионалист.

Со Сунг беше наистина силно образован и подготвен кадър, докато Чинг Хае не можеше да се похвали с подобна ерудиция - той беше интелигентен, но му липсваше невероятната комбинативност на Со Сунг.

Когато имаше достатъчно време и се отдаде случай, Со Сунг се доближи до Сео Юн:

- Идвам да изкажа почитанията си на уважаемия Сео Юн.

Сео Юн свали тъмните си очила и внимателно го огледа - тази показност беше доста известна сред гангстерите - особено корейските. Не че Сео Юн се правеше на интересен, но човек действително можеше да превърти при подобни обстоятелства. Впечатляващо беше как той сдържаше нервите си и знаеше как да реагира във всеки един момент - без оглед на обстоятелствата.

- И какво искаш? - внимателно го запита той. - Какво точно може да иска човек, останал без покровител? Ти работеше за Дак Хо, а той вече не е между живите. Отдадохме му последна почит. И толкова.

- Искам да се присъединя към Вас - внимателно каза Со Сунг.

- И защо изобщо съм длъжен да го правя? - обърна се към него Сео Юн, сваляйки тъмните си очила. - С Дак Хо бяхме съдружници и партньори, помагахме си, но всеки следваше своя път. Сега това разпределение е малко неочаквано, но е просто временно разпределение на позиции.

С тези думи Сео Юн си тръгна без да каже и дума повече. Охраната му също го последва. Свещениците се суетяха като за последно - стараейки се да заслужат възнагражденията си. Все пак Дак Хо беше станал легенда още приживе.

Со Сунг реши, че трябва да изпълни обещанието си към Дак Хо, а после щеше да реши какво да прави. Не мислеше да се обръща към Гао Минг - беше служил на Дак Хо и него смяташе за свой пряк шеф.