Беше получила отговорите, които търсеше, много по-безболезнено, отколкото смяташе, че ще стане. Разбира се, цената не беше ниска и след няколко спокойни нощи, сега пак щеше да търпи присъствието на Франк в сънищата си. И да бъде под постоянно наблюдение от гарвана в стаята си, помисли си, докато го наблюдаваше как чопли с клюна си дървената облегалка на стола. На седалката пък стояха розовите бикини, които й беше донесъл.
Лизи потръпна отново, спомняйки си думите на силуета. „Ще ти седят добре, шейа. Искаш ли да видиш?“ Щеше да й покаже. Дори нямаше да се замисли да я натъпче в нещо такова. Може би дори вече го беше правил – извиквайки спомена за нея, както беше направил с града, жрицата и нападателя й. Не искаше чудовището да си я представя в прозрачни нощници и дантелено бельо. Не искаше никой да го прави.
Много й се искаше обаче да изхвърли бельото или може би да удуши гарвана с него, но колкото и да беше неприятно да го признае – нямаше друго. По всяка вероятност щеше да го ползва. След много, много старателно изпиране. Само че не й липсваха само долни дрехи – снощи беше разкъсала ризата си, за да я използва да изчисти раните на Сам, което я оставяше с един панталон и дрехите, които вече носеше и които все пак трябваше да върне на дъщерята на ханджийката, от която Чарли ги беше заел. Не беше…най-благоприятния изход. Елизабет се опитваше да не се сеща за гардероба си в Рива и как имаше толкова много рокли, че можеше да си позволи да подарява на прислугата онези, които бяха излезли от мода или чиито цветове не й отиваха. С този живот се беше свършило, така че нямаше смисъл да мисли за него. Това обаче не означаваше, че трябва да продължава да разчита на подаяния или благоразположението на другите. Ако не друго, поведението на Сам от сутринта я беше накарало да осъзнае това по-ясно отвсякога.
Навън вече се стъмваше. Скоро щяха да започнат да сервират вечерята и Лизи се надяваше Чарлс да е вече долу, за да може да говори с него. След като прекара пръсти през косата си и поизглади с ръка гънките по дрехите си, отвори прозореца, за да може Франк да излиза и влиза свободно, докато я няма. С това тръгна към общото помещение долу.
Гостите на странноприемницата вече бяха започнали да се настаняват по възглавничките около масите и след кратък оглед момичето намери русата глава на Флетчър. Седеше на същото място, където тримата със Сам бяха закусвали преди. Момичето слезе по последните няколко стъпала и застина. Мошеникът не беше сам. Казра седеше срещу него.
Раните на лицето му не изглеждаха толкова зле вече, а устните му бяха извити в сардонична усмивка, която отново накара сърцето й да пропусне удар, а краката й сами да направят крачка назад. Опря последното стъпало и залитна леко. Успя да си върне равновесието, но клатушкането й беше привлякло вниманието на няколко от гостите. За съжаление в това число влизаше и Сам, с което на мислите й за отстъпление обратно в стаята се постави край.
Трябваше да си наложи да не се опитва да подръпва и приглажда косата си, докато вървеше към масата на мъжете. Каквото и да правеше, нямаше да стане по-малко неприятна за Сам. Пък и какво значение имаше дали той я мрази и иска да хвърля ризите си върху главата й? Не се беше боядисала, за да му се харесва, а за да не се набива на очи повече, отколкото беше неизбежно. Ако толкова не я понасяше, да не я гледа!
Докато стигне, вече й се налагаше да положи старание да не звучи ядосано, когато ги поздрави.
– Здравейте.
– Хей! Лин! – ухили й се Чарли.
Тя му върна усмивката и седна до него.
– Здравей. – отговори и Сам, присъединявайки се към поздрава, преди да попита: – Наспа ли се?
– Да. – отвърна и отново се обърна към Флетчър. От кожена кания на колана му стърчеше не нож, а малка четка за рисуване: – Защо я носиш?
Чарлс погледна първо към Сам с ехидно изражение, а после и към кръста си с известна гордост.
– Защото никога не знаеш кога ще ти потрябва!
Елизабет премига. Като си мълчеше, изглеждаше толкова нормален.
– Добре. – провлачи. Прокашля се леко и го попита: – Дали ще можеш да ми помогнеш след вечеря?
– Разбира се. С хайранския ли?
– Да, но не с ученето. Трябва ми преводач.
– Преводач ли? – сви вежди учудено мошеника.
– Да. – Лизи прибра един кичур коса зад ухото си. – Искам да я попитам дали иска да ме наеме. Да нося храната или да… чистя. Или каквото и да е.
– Аз ще ти помогна. – намеси се Сам, преди Чарли да е имал време да каже каквото и да било.
– Не, благодаря. – каза му с хладната любезност, която беше репетирала от малка за справяне с досадници, и пак погледна към Чарлс, дарявайки го с една от усмивките, които също беше тренирала от дори по-рано, за да получи онова, което иска: – Е? Ще бъдеш ли така добър да ми помогнеш?
Флетчър местеше объркан поглед между нея и Сам, но накрая кимна.
– Естествено, че ще ти помогна. Джентълмените никога не оставят дама в беда. – намигна й.
Лизи издиша с облекчение.
– Благодаря ти.
Сам явно не харесваше да бъде пренебрегван, защото кривата усмивка изчезна от лицето му и Лизи можеше да се закълне, че го чу да ръмжи. Но тогава той просто се изправи и измарширува извън стаята, без да обели и дума.
– Какво е направил този път? – попита я Чарли.
– Защо мислиш, че е направил нещо?
– Защото не съм сляп, пък и слухът ми си го бива. – усмихна й се леко той. – Какво е направил?
Елизабет започна да бута с пръст някаква изостанала троха. Искаше да му каже, да се оплаче. Всъщност й се искаше просто да има с кого да поговори – някой, който да вижда колко откачени са половината неща, които й се случват. Последно го беше правила с Меридит, но тя беше на цял континент разстояние. Франк беше чудовище, Сам… Сам беше Сам, а пък Чарлс му беше приятел. Не беше редно да злослови срещу Казра пред него, а ако го направеше, сигурно щеше да се опита да го оправдае. Не беше използвал извинението с удара по главата от цял един ден.
– Нищо. – поклати глава. – Всичко е наред.
По погледа на мошеника си пролича, че не й вярва, но точно тогава се върна Сам.
– Реших, че ще имаш нужда от това. – каза и постави пред нея една тетрадка и молив. – За да упражняваш новите думи.
Определено щеше да й е много полезно и ако беше малко по-хитра и прагматична, щеше да го приеме. За съжаление, в момента това не й се удаваше изобщо.
– Решил си грешно. – каза му.
Сам я изгледа неразбиращо, но преди да е успял да каже нещо, Чарли придърпа тетрадката, отвори я и взе молива.
– Защо? Много си е полезно. – каза й. – Виж, сега ще те науча на нещо ценно, което ще ти е нужно в живота. Така се пише думата „задник“. А пък така се пише името Сам. – устните на Лизи започнаха да потрепват развеселено. – А виж това, то е най-важното! Това е глаголът „е“. И ако ги подредиш така…
Елизабет не можа да се сдържи и прихна.
– Това не й трябва да го знае. – избуча срещу тях Сам.
– Добре, добре. – каза Чарли и сръчка Лизи с лакът. – Това е „темерут“…
– Покажи й нещо полезно. – прекъсна го отново Сам.
– А това е „досадник“. – демонстрира послушно Флетчър.
Лизи наистина опита да не се смее, но просто нямаше смисъл, затова спря да се мъчи и придърпа тетрадката към себе си.
– Чакай, трябва да се науча да ги пиша. И трябва да ми напишеш транскрипция как се произнасят. Имам някакво усещане, че ще използвам някои думи често.
– Нямаш проблем. – съгласи се веднага Чарлс.
Двамата продължиха така и по време на вечеря, като Сам изглеждаше подобаващо недоволен, макар Лизи да го хвана да се усмихва съвсем леко, докато му хвърляше по някой и друг таен поглед. Не можеше да реши дали се радва, че не се е обидил на доста грубите шеги, или всъщност се дразни.
Когато вечерята приключи и по-голяма част от гостите се разотидоха, Флетчър се изправи и й подаде ръка, за да й помогне и тя да стане от меките възглавнички.
– Предлагам да приключваме.
Тя кимна и се постара да изглежда спокойна, но вътрешно умираше от притеснение. Лизи отчаяно се нуждаеше от средства, но какво ако Аша откажеше? Все пак тя беше чужденка, която знаеше пет думи на хайрански и три от тях бяха обиди. Да не говорим, че Елизабет не беше работила и ден през живота си. Не беше приготвяла дори чай.
– Какво ако не ме иска? – попита тихо.
– Ще те поиска. – Сам й отговори вместо Чарли, докато заставаше от другата й страна.
– Какво правиш? – попита го сприхаво. – Седни си обратно, ако обичаш.
– Аз работя за нея. – изтъкна й Сам. – Аз ще говоря.
И да й каже какво? Че косата й е грозна и може би да й поръмжи, докато не я уплаши достатъчно, за да направи каквото иска от нея?
– Ако помня правилно, Чарлс ти е намерил тази работа. – не се отказа Елизабет. – Ако може да го постигне за теб, определено ще успее да го направи за мен.
– Казах, че аз ще го направя. – отсече и без да чака нищо повече, се обърна и тръгна към вътрешността на хана.
– Върни се веднага тук! – почти извика и тръгна след него, мъчейки се да го догони.
Той и проклетите пергели, които имаше за крака! С пет крачки вече минаваше покрай стълбището и влизаше в коридорчето, водещо към кухнята, а тя подтичваше след него.
– Спри! – прошепна му достатъчно високо, че да я чуе, но не и да привлече още внимание от хората по масите.
– Аша е в кухнята по това време. – уведоми я невъзмутимо Сам и продължи да крачи към вратата.
– Чудесно, намери я! Браво на теб! – просъска му. – А сега спри и остави Чарли да говори с нея!
Този път Казра явно я чу, защото спря само на крачка от вратата на кухнята и се обърна към нея.
– Защо не искаш аз да говоря? – попита я, почти ръмжейки на среща й: – Да не мислиш, че съм толкова тъп, че ставам само да рина лайната на конете?
Пак се беше надвесил над нея. Пак се опитваше да я сплаши.
– Изобщо не искаш да знаеш какво мисля за теб. – изръмжа му на свой ред. Пристъпи към него и заби показалеца си в гърдите му, добавяйки толкова тихо, че само той да я чуе: – И не си въобразявай, че можеш да ме изплашиш, Казра. Видяла съм много по-страшни неща от теб.
Той присви гневно очи, а една жилка започна да играе в челюстта му.
– Е, сега ще видиш как ще ти намеря работа. – заяви й, обърна се и отвори вратата, измарширувайки в кухнята.
Елизабет разпери ръце и издаде задавен ядосан звук.
– Богове, може ли да го убия?!
– Може да опиташ. – обади се Чарли. Беше се облегнал на стената и държеше в ръката си някакъв нахапан плод, явно наслаждавайки се на представлението. – Ще ти вземем стълбичка и ако го помолим да стои мирен…
Лизи отново издаде звука и влезе в кухнята след Сам, който за неин ужас вече говореше с Аша. Ханджийката я погледна и започна да клати глава. Освен ако в Хайрани това не означаваше съгласие, Казра вече беше провалил шансовете й.
Чарли застана до нея.
– Какво казва? – попита го Лизи.
– Че си кльощава. – започна да й превежда. – И че не изглежда да можеш да вършиш тежка работа. – помълча, погледна я и добави: – Или каквато и да е работа.
– Мога! – каза момичето и докосна Сам по ръката. – Кажи й, че ще се науча на всичко!
– Ще й кажа. Ще получиш работата. – отговори й, преди да се обърне отново към ханджийката и да заговори.
Елизабет почака да си разменят няколко изречения, преди да погледне питащо Чарли.
– Тя му казва, че няма нужда от още един човек, и то такъв, който не умее нищо. – прошепна й мошеникът. – Той я уверява, че се учиш бързо.
Момичето закима в съгласие.
– Тя продължава да се дърпа. Не разбираш езика.
– Ще се науча!
– И Сам това й каза.
И въпреки това Аша пак заклати глава. После конярят заговори пак, като в сериозният му тон се прокрадна нотка, която беше чувала у баща си, когато преговаряше за условията на някоя търговска сделка. Ханджийката отново я измери с поглед пресметливо и накрая с тежка въздишка кимна. Беше се съгласила.
Беше се съгласила!
– Започваш от утре сутрин. – обърна се Сам към нея и я изгледа някак доволно и гордо: – Ще метеш.
– Ще мета? – повтори тя. Едва ли някой някога беше звучал толкова развълнувано от перспективата. – Само това?
– И ще помагаш в кухнята. – допълни Сам. – Ще започнеш с това.
Елизабет не беше сигурна дали е добра идея да я допускат в кухнята толкова рано, но щеше да се тревожи за тези дреболии някой друг път. Сега се помъчи да не се хили като тиква, когато попита:
– Как се казва „благодаря“?
– Нахри. – отвърна Чарлс.
Момичето пристъпи напред и се поклони леко на жената, както беше виждала хората по улиците да правят, когато пазаруват или някой им даде нещо.
– Нахри. – каза й.
Аша се усмихна, смотолеви нещо под нос и им махна с ръка да се махат, преди да се върне към задачата си. Щом тримата излязоха от кухнята, Лизи докосна Сам за ръката, карайки го да я погледне. Все още беше обидена от поведението му от сутринта, но й беше помогнал. Отново. Тя може и да беше много далеч от дома и висшето общество, но това не означаваше, че трябва да забрави съвсем за доброто възпитание.
– Благодаря ти.
– Казах ти, че ще ти намеря работа тук. – заяви й доволно Сам.
– Така е. – Лизи се помъчи да не покаже колко добре й подейства да чуе „казах ти“ от него.
– И Чарли не ти е нужен. – допълни той.
– Хей! – възмути се Флетчър.
– Не бих отишла чак толкова далеч. – каза Елизабет и тръгна отново. Трябваше да спре до тук и просто да е благодарна, но не можеше да търпи самодоволната физиономия на Казра. – Той сигурно щеше да успее да го направи, без да обещава каквото и да й обеща сега. – при това погледна назад през рамо. И двамата я гледаха малко изненадано. – Какво й обеща, Сам?
– Нищо особено. – отговори й: – Че няма да си й в тежест, че ще се справиш и, че ще научиш езика.
Елизабет го изгледа преценяващо.
– Не си много добър лъжец.
Чарли изпръхтя развеселено, а Сам се намръщи дори още повече.
– Това й обещах.
– Мхм. – каза тя и погледна към мошеника. – Това ли й обеща?
Чарли затвори едното си око в замислена гримаса и направи жест с ръка.
– Почти. Не съвсем.
Лизи погледна победоносно ръмжащия коняр.
– Както казах – лъжец. – след това изкачи първото стъпало и ги погледна. – Ще се качвам горе. Искам да се наспя и да съм готова за сутринта.
Сам изглеждаше сякаш искаше да каже още нещо и да поспори с мошеника, но в крайна сметка явно се отказа, защото просто кимна.
– Това е добра идея.
По някаква причина от одобрението му я жегна раздразнение, но Лизи го преглътна, пожелавайки и на двамата лека нощ. Той наистина й беше помогнал много. Даже можеше да се каже, че й беше спасил живота, понеже сега вече щеше да има собствени средства. Не се залъгваше, че щеше да получава много пари, особено когато Аша не я искаше, но пак беше крачка в правилната посока. Вече нямаше да зависи толкова много от другите, а като осъзна това, сякаш започна да диша по-леко.

Можете да намерите още от историята на Лизи тук:

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com