Изкачваха се плавно нагоре към бедняшката част на Ан Налат. Лекият вятър от пустинята пък носеше миризмата от огромните купчини боклук, който се изхвърляше там. Каменните плочи по улиците бяха заменени първо от разбити павета, после от чакъл, а накрая – от отъпкан пясък. Сградите също ставаха все по-ниски и порутени. Фантомите се забелязваха все по-често, накацали по постройките или впити в опърпаните хора, дори в децата, но щом я забележеха, доста от тях отлитаха панически напред, за да кацнат на единствената двуетажна сграда, която бяха виждали от известно време. Цялата беше покрита с нечисти – до степен, че Елизабет дори не можеше да види ясно стените през иначе прозрачните им, трептящи тела.
Момичето не можеше да си представи що за свърталище трябва да е това, за да предизвика такива негативни емоции, че да привлече толкова много фантоми, но определено не очакваше от там да излезе мъж, носещ униформа. Лизи първо забеляза сребърните маншети на лунаратските гвардейци, а чак после погледна и лицето му. Беше го виждала. Придружаваше далширът, когато дойде в странноприемницата онзи ден, за да поиска помощта й.
Една жена излезе след гвардееца. Жълтата й рокля се беше свлякла от едното й рамо, а материалът беше толкова тънък, че не беше трудно да се забележи, че отдолу е напълно гола. Въпреки това носеше грим, а гъстата й черна коса беше вдигната в леко небрежна прическа. Жената се усмихна на гвардееца, надига се на пръсти и започна да го целува.
Лизи извърна поглед, насочвайки вниманието си върху самата сграда. Две момичета бяха облегнали лакти на прозорец на втория етаж и махаха на мъжете от нейната групичка. Бяха също толкова нагласени. После едната се поизправи малко, разкривайки напълно голите си гърди, както и каква беше тази сграда.
След това Елизабет се отказа изобщо да гледа натам. Вместо това хвърли поглед назад към Сам. Изобщо не очакваше да открие, че неговият шари насам-натам между жените по прозорците. Дори по-малко очакваше разяждащото усещане, което се появи в гърдите й. Идваше й да го удари. Стисна ръце в юмруци и ги притисна до бедрата си, за да не го направи.
Знаеше си, че Чарли се шегува! Просто си знаеше! А тя? Тя беше пълна глупачка да му се връзва и да се…
– Това са доста фантоми. – промърмори Сам.
– Моля? – заекна Лизи.
– Казах, че има доста фантоми по сградата. – повтори Казра на по-висок глас и се обърна към нея. Веждите му се свиха объркано. – Какво има?
– Аз…
Момичето отваряше и затваряше уста като риба, но от там не излезе и дума. Облекчението, че просто беше гледал нечистите, и срама от напълно нелепата й реакция се бореха за надмощие, като явен победител не се очакваше скоро.
– Какво стана, амара? – попита я Сам и пристъпи към нея. – Очите ти…
Лизи нямаше представа какво точно да му каже, така че той да не разбере, че е напълно откачила, но за щастие не й се наложи.
– Нaшад! – викна Хирса.
Високият гвардеец се сепна, хвана проститутката за рамената и я избута от себе си. Помаха им колебливо, а после тръгна към тях, без дори да се обърне отново към жената.
– Хирса! – поздрави го. Гласът му беше изненадващо мек за толкова голям мъж. – Какво правите всички тук?
– По работа. – отвърна Хирса и се ухили закачливо. – А ти?
Нашад пъхна ръце в джобовете на панталона си и се прокашля. Изведнъж белезите от стари битки по лицето му започнаха да се открояват по-лесно заради червенината.
– И аз така.
– Старателно ли я свърши? – попита Чарли с видимо усилие да звучи сериозен. – Таниша е нежна душа, харесва да…
– Флетчър. – прекъсна го остро Сам и кимна леко към поруменялата по съвсем други причини Елизабет. – Достатъчно.
– Ти сега реши да си мил и съобразителен? – изсъска му Чарли в отговор.
Лизи го зяпна изненадано. Флетчър беше толкова дружелюбен и усмихнат през цялото време, че гневът в гласа му я свари неподготвена. Още повече, че само преди половин час двамата си бяха приказвали съвсем нормално.
Дори обикновено каменното изражение на Сам се пропука в объркване.
– Какво ти става? – попита го.
Мошеникът хвърли изключително мръсен поглед към Казра, но накрая само въздъхна.
– Нищо важно. – каза примирено. – Засега.
Настана неловка тишина. Нашад местеше поглед между двамата мъже, почеса се по носа и вдигна ръка към устата си. Показалецът и палецът му бяха свити все едно държеше нещо, макар да нямаше нищо. В следващия миг кожата на Елизабет настръхна. Усети аромата на прясно отсечено дърво и просто така между свитите му пръсти се материализира къса дървена клечка. Нашад захапа едното й крайче и започна да го дъвче като някой от селяните в Рива, които дъвчеха сламки, когато парите им свършеха и не можеха да си позволят тютюн за цигари. Лизи не можеше да реши дали е повече възхитена от магията или възмутена от това, за което гвардеецът я ползваше.
– Накъде сте тръгнали със Сянката?
Сам изръмжа, преди Лизи дори да е успяла да се почувства зле, че се обръщат към нея по този начин. Колкото и да му беше благодарна, че иска да я защити, пак се зарадва, когато Хирса отговори, преди Казра да е имал време да се заяде с поредния по-висшестоящ заради нея.
– Нали беше с нас онзи ден? Знае къде е отишъл заподозреният и май има свидетел. Води ни натам.
Клечката изтрака по зъбите на Нашад, докато мъжът оглеждаше момичето от главата до петите замислено. Лизи усети как Сам пристъпи по-близо до нея.
– Ще дойда с вас. – реши гвардееца.
– Няма нужда. – поклати глава Хирса. – В почивка си.
– Познавам бедняшкия по-добре от теб, Нафари. И хората ме познават. Никой няма да посмее да ви закачи, ако съм с вас.
– Нямам нужда от помощ, за да ги пазя. – озъби му се Сам.
Нашад се подсмихна.
– Нищо лично, но изглежда, сякаш ги отвличаш.
Хирса направи неуспешен опит да сподави смеха си, а после тупна дружески другия гвардеец по рамото и каза:
– Добре, добре. Ела с нас.
Елизабет не показа, че остана недоволна и си повтори няколко пъти, че не може да не харесва Нашад, след като току-що го беше чула да говори за първи път. Нямаше голям резултат. Гвардейците и така й напомняха за страшниците със среброто по униформите си, а този дори гледаше като тях – изпитателно и пресметливо, сякаш вече обмисляше как Сянката може да му е полезна. Но най-много не й допадна снизходителната му усмивка, която отправяше към Сам.
Момичето хвана коняря за ръката и го подръпна леко.
– Хайде, да тръгваме. – каза му и просто закрачи по улицата.
С крайчеца на окото си хвана как усмивката на Хирса се стопи, карайки я да се засрами и да се опита да пусне ръката на Сам. Той обаче не искаше да й съдейства. Момичето вдигна глава, за да му каже да я пусне, но само един поглед към стиснатата му челюст, я накара да се откаже и вместо това леко да стисне ръката му.
– И аз не го харесвам. – призна му достатъчно тихо, така че само той да я чуе.
– Не се отделяй от мен. – отговори й също толкова тихо Сам. – Или от Чарли.
– Той няма да ми направи нищо. – каза му.
– Не съм сигурен. – изръмжа ниско и пристъпи една идея по-близко до нея.
– Прекалено си недоверчив. – каза му Лизи. – А и не го харесваме, само защото ме нарече „Сянката“. Това не е причина. Но дори и да искаше да ми направи нещо, не би посмял, защото съм нужна на далшира.
– Няма да посмее, защото те пазя.
Този път звучеше повече сърдито, отколкото ядосано. Явно не му харесваше, че Лизи не го оценяваше по достойнство. Момичето се ухили и го бутна леко с лакът.
– Мусиш ли се?
– Не. И не те пази далширът. – изтъкна й, поглеждайки я за миг, преди да допълни: – А аз.
– А можех да се закълна, че се цупиш… – каза уж замислено Лизи. – Много странно.
– Няма да ме разсееш, амара. – Сам все пак й се усмихна криво. – Не го харесвам и ще те пазя.
Елизабет въздъхна.
– Никой няма да ми направи нищо, Сам. Най-малкото гвардейците. – изгледа го криво. – Трябва да се опиташ да даваш шанс на хората. Ако и аз бях черногледа като теб, никога нямаше да се сприятелим.
– Не ме ли харесваше, амара? – изгледа я, сякаш малко объркано: – Дори малко?
Тя извърна поглед засрамено и вдигна рамене. Сигурно щеше да излъже всеки друг, за да е любезна, но искаше да бъде честна с него, както той беше честен с нея, дори когато не искаше.
– Стори ми се голям и страшен. – призна му.
– Не е комплимент в случая. – за ужас на Лизи се обади Чарли зад тях.
– Така ли? – Сам погледна за миг през рамо, явно, за да получи потвърждение от мошеника, преди отново да си върне вниманието върху нея: – Значи съм те плашел? Но сега не те е страх от мен, нали, амара?
– Деликатен като ръждясал трион. – измърмори Флетчър.
– Н-не. – заекна засрамено Лизи. – Вече не ме е страх.
– Добре. – кимна й и отново крайчетата на устните му леко се извиха нагоре. – Защото не искам да те плаша, а да те пазя, амара.
Тя искаше да му повтори отново, че няма от какво да я пази, но се отказа. Истината беше, че откакто научи, че е Сянка, все й повтаряха, че трябва да пазят другите от нея. Финиан беше прав, колкото и да не й се искаше да го признае – тя беше опасна. И въпреки това бе приятно да има някой, който да не я вижда като нечиста, а като обикновено момиче.
– Благодаря. – каза му тихо, надявайки се Сам да усети, че говори за много повече от това, че иска да я защитава.
– Винаги. – отвърна й също така тихо.

Можете да намерите още от историята на Лизи тук:

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com