Когато се събуди, в конюшнята цареше полумрак, а светлината, процеждаща се през зацапаното прозорче срещу бокса, обагряше стените в нюанси на червеното и оранжевото. Беше се свечерило.
Сам все още я прегръщаше и това предизвика една малка усмивка да кацне на устните й. Лизи се протегна мързеливо, доколкото ръцете му й позволяваха, и вдигна лице към неговото. Той я гледаше, напълно буден.
– Отдавна ли се събуди? – попита го.
– Не. – отговори й: – Само от около час.
– Цял час? Трябваше да ме събудиш.
– Не исках. – усмихна се леко насреща й: – Харесва ми да те гледам, като спиш, амара. – вдигна ръка и внимателно премести един кичур от лицето й: – Красива си.
Тя усети вече ставащото доста познато изчервяване и се засмя.
– Сега вече знам, че лъжеш. – каза му и прекара ръка през заплетената си коса.
– Не лъжа, амара. – Сам дръпна една сламка от косата й, преди да каже: – Ти си най-хубавото нещо, до което някога съм се будил.
– Нещо? – повтори с крива усмивка.
Сам я изгледа объркано, сякаш не ...