Вятърът се беше засилил доста, докато Лизи се прибере в странноприемницата. Завихряше облачета пясък, хвърляйки го в очите на минувачите, буташе кепенците на прозорците и разсейваше топлината от сутрешните лъчи. За момичето носеше и някакво напрежение, което караше главата и да бучи и пръстите й да изтръпват, но това можеше да бъде и заради предстоящият скандал с Финиан. Защото скандал щеше да има.
Елизабет се успокояваше с това, че вече трябваше да е тръгнал за работа и ще има време до довечера да измисли как да излезе от ситуацията. На някакво ниво всъщност смяташе, че си е залсужила някакво наказание. Все пак сама си беше виновна. Ако беше казала на Сам да я остави, той щеше да го стори. Но пък тогава тя нямаше да научи истината за него.
Момичето изпуфтя и влезе в хана. По това време Насифа и Аша вече бяха в кухнята и подготвяха закуската, така че нямаше кой да й намига знаещо по пътя към стълбището. Лизи все пак възнамеряваше да се присъедини към тях. Имаше нужда от почивка, но не можеше да излезе, а ако останеше затворена в стаята цял ден, щеше да се побърка от мисли за… всичко. На този етап беше склонна дори да прекара времето си с Франк в съня, особено ако успееше да го накара да я разходи из спомените си. А това изобщо не беше добре.
Чудеше се дали има някое място без страшници и убийци, където да може да избяга. Някъде, където никой нямаше да я познава и където да може да започне на чисто, след като открие кой е убиецът на жриците. Какво изобщо щеше да прави, ако не е обградена от откачалки?
С въздишка отключи вратата на стаята си, направи две крачки и замръзна.
Вътре все едно беше минал вихър. Дюшекът беше захвърлен на една страна, масата беше обърната с краката нагоре, а дрехите й бяха разхвърляни навсякъде. Какво, в името на Боговете, се беше случило тук?
Момичето навлезе навътре в стаята, приклекна и вдигна шалът, който Сам й беше подарил преди седмици, за да скрие червената си коса. Беше съдран. Всичките й дрехи, заети от Насифа и купени с нейни пари, бяха скъсани.
– Естествено. – промърмори Лизи и потърка лицето си с ръка. Защото денонощието й си имаше нужда от една черешка за цялостен завършек.
Дъските до вратата изскърцаха и момичето веднага погледна натам. Кръвта във вените й замръзна, когато видя Калахан на прага. Изведнъж й се изясни какво се беше случило тук.
– Нужно ли беше? – попита го, като се изправи и му показа шала.
– Да. – отговори й страшника и вдигна юмрук пред себе си, разгъвайки пръстите: – Какво е това?
В дланта му стоеше малко черно топче. Перлата.
Сърцето й спря.
– Мога да обясня… – запелтечи тя.
– Да обясниш какво, Елизабет? – прекъсна я Финиан: – Как си имала перлата през цялото време, но си я крила, за да ми се налага да завися от теб? Да разчитам на способностите ти и да не мога да направя нищо без твоята помощ? Без теб? Това ли щеше да ми обясниш?
Момичето се сви от гнева в гласа му.
– Не е така. – каза му и той изсумтя. – Наистина! Исках само да ти докажа, че мога да съм ти от помощ! Че можеш да разчиташ на мен и че ще съм по-полезна навън, отколкото затворена в стаята!
– Да разчитам на теб? – Финиан я изгледа, сякаш е нещо, изпълзяло от някой канал: – Като ме принуждаваш да завися от теб или като криеш неща и ме лъжеш?
Елизабет започна да мачка шала. Не видя смисъл да му изтъква, че той беше излъгал пръв. Целият му отряд я беше измамил. Нямаше и време да отбелязва иронията, че тя беше крила неща от страшника по почти същата причина, поради която и Сам от нея.
– Как иначе да те накарам да видиш, че не съм някакво чудовище, Калахан? – попита го отчаяно. – Ти не искаше да ми дадеш шанс!
– И бях прав. – гласът му беше станал дори още по-леден, ако изобщо беше възможно: – От кога използваш магия, Елизабет? И кой те е учи?
Лизи усети, че е отсъпила назад, чак когато се бутна в стола.
– Магия?
– Магия. – повтори и с другата си ръка вдигна малкият атеш, който тя използваше за упражнение: – От кога я използваш?
– Казах ти, че Чарли ме научи на думата…
– Видях кръвта в основата. – прекъсна я Финиан: – Ще попитам само още веднъж. От кога използваш магия и кой те обучава?
По дяволите. По дяволите! По дяволите!
– Това е само един атеш. – изсмя се нервно тя. – Трудно може да се нарече магия.
– Можеш и да се биеш. – допълни Финиан. – Кой, Елизабет?
По пръстите му изпращяха искри, но Лизи не можеше да му каже. В никакъв случай не можеше да разкрие истината за Франк – за Ка‘Раим. Беше закъсняла твърде много.
– Ти не искаше да ми дадеш дори оръжие, Калахан. – каза му, молейки го да разбере. – Съвсем скоро щяхме да попаднем на нещо, което щеше да ме убие. Да убие и теб.
– За да може вместо това да ме убиеш ти. – заключи страшника: – Никакви оръжия за теб. Няма да работиш повече в хана и няма да излизаш никъде без мен. Приключи с игричките.
С това той направи крачка назад и я затвори вътре.
– Чакай! – викна Елизабет и се препъна в бързината си да стигне до вратата.
Ключът изщрака в ключалката точно когато тя хващаше дръжката и я натискаше да отвори.
– Калахан!
Лизи започна да вика и блъска по вратата, но рязко отстъпи, когато по очертанията й плъзна огън. В първият момент момичето се уплаши, че ненормалникът се опитва да я изгори вътре, но после пламъците се разстляха, покриха дървената рамка отвътре като мрежа и заглънаха. Сега тънък воал, преливащ в оранжево и червено, стоеше като завеса пред истинската врата. Бариера.
Страшникът я беше затворил под бариера.
– Ще го убия! – изръмжа тя вбесено.
Прескачайки разхвърляните дрехи и мебели, Лизи отиде до прозореца и го отвори с трясък. Понечи да се надвеси навън и да провери дали няма как да се измъкне така, но бариерата просветна и тук. Един малък кичур, излязъл извън границите й, го отнесе и започна да пуши. Момичето скочи обратно, потупвайки нещастната си коса, за да я изгаси.
После се огледа в затвора си и запрати с шут възглавницата чак в стената до вратата.
Наистина щеше да го убие! Как можеше да я затвори така!? Може и да не я смяташе за човек, но пак беше живо същество, нечистите да го вземат!
Сам й го беше повтарял непрекъснато. Как страшникът я има за животно и как не се интересува дали тя е добре, или зле. И не само Сам – Чарли и Франк също. По-лошото беше, че тя също го знаеше, но наивно се беше надявала, че ако бъде достатъчно полезна, ако бъде достатъчно послушна и не му противоречи, ако само някак успее да го накара да види, че тя е по-ценна като съюзник и партньор, той някак ще осъзнае, че това, че тя е Сянка, не я прави толкова по-различна от него. Понякога виждаше дупка в бронята му – някоя полуусмивка или суха шега, които я караха да вярва, че е възможно. Но дори и да бе имала шанс, след днес го беше загубила.
Чувстваше се гузна единствено, че бе скрила перлата от него. В началото не си даваше сметка, но вече разбираше колко опасно би било да не вижда заплахата. За всичко останало обаче? Не. И ако трябваше да бъде честна, не беше изобщо сигурна, че той нямаше да умре, ако се бореше сам с обладаните. Може и да беше по-добре трениран, да има по-полезна магия, да има по-добри оръжия, но си личеше, че досега е работил в екип и друг е изготвял стратегиите.
Ка’Раим може и да й беше взел много, но определено й даде знанията и уменията, които й бяха необходими, за да оцелее. В сравнение с него като партньор, Калахан й изглеждаше точно толкова недодялан, колкото беше и тя.
И тогава какво му даваше правото да се разпорежда с нея?! Нямало да работи вече в странноприемницата? Нямало да излиза повече без него? Беше свикнал прекалено много, че му се подчинява. Чакаше го голяма изненада.
Магията й започваше да откликва на гнева й. Елизабет затвори очи, пое си дъх и си наложи да се успокои. Започна да брои шепнешком до десет, но стигна само до четири, когато чу мъжки смях в коридора.
Изтича до там и понечи да удари вратата с юмрук, но червеникавата мараня пред нея я спря. Изръмжа раздразнено, заудря стената отстрани и започна да вика.
– Помогнете ми! Заключена съм вътре! Хей!
Двамата отвън продължиха да си говорят. Изобщо не я бяха чули.
Елизабет не беше чела кой знае колко за бариерите, нито пък Франк й беше обяснявал. И двамата използваха всяка свободна минута, за да тренират или бойните й умения, или магията й. Беше очевидно обаче, че тази беше създадена да я изолира от външния свят и да я задържи вътре. Можеше да прегракне от викане и да разкървави ръцете си, удряйки стената, но никой нямаше да я чуе. Никой дори нямаше да разбере, че тя е тук.
За миг съзнанието й услужливо обрисува чудна картинка как каменен блок пада върху главата на Калахан, което й звучеше чудесно, а тя остава в проклетата стая, докато не умре – което не беше чак толкова чудесно. Спомените за дните й в тъмницата в Рива я срязаха, но тя решително ги избута в далечните ъгълчета на ума си, където им бе мястото. Това никога повече нямаше да се случи. И Финиан нямаше да умре на строежа. Да не говорим, че Франк, а и Сам и Чарли никога нямаше да я оставят да изгние тук. Колкото и да не й харесваше просто да седи и да чака, щеше да й се наложи да стори точно това. А следващият път, когато Силуетът я извикаше в света на сънищата, щеше да го накара да я научи на всичко, което имаше да се научи за проклетите бариери.
Елизабет изпуфтя и се огледа из разхвърляната стая. Нямаше как да не забележи, че неговите вещи липсваха. Момичето се зачуди дали се е преместил в друга стая, след което реши, че не я интересува и се захвана да подреди. Негодникът наистина беше съсипал всичките й дрехи. Единствено черният кожен бикокет, който гарванът й бе донесъл сякаш преди цяла вечност, беше цял. Същото не можеше да се каже за бялото перо, закрепено със синя брошка за шапката, което сега висеше тъжно и прекършено.
– Поне още някой е толкова крив, колкото съм и аз. – въздъхна момичето и си нахлупи бикокета.
Вятърът се беше усилил и сега люшкаше отвореният й прозорец на пантите му. Небето беше притъмняло и въздухът започваше да тежи от влага, усилвана от слънцето, жарко дори рано сутринта. Магьосниците трябваше да са решили, че е крайно време за дъжд. Никога не си беше мислила, че ще й липсва да е вир вода под дъжда, но и никога не си беше представяла, че ще живее насред пустинята. Искаше й се да можеше да е навън, когато завали, но щеше да й се наложи да се задоволи с това да стои до прозореца и само да гледа.
Небето придобиваше цвят на синина. В далечината птици се щураха из въздуха, трескаво търсейки скривалище. По улицата хората сякаш правеха същото. Лизи присви очи объркано. Тук хората се радваха на дъжда. Във възгласите им трябваше да се чува радост, а не… страх.
Какво се случваше?
Насифа изхвърча на двора. Лизи се оживи, заподскача пред прозореца и започна отново да вика, но младата жена дори не погледна нагоре. Изтича в конюшнята, а когато излезе след малко, залости вратата. Все така тичешком събра разни неща от двора и се скри обратно в странноприемницата.
Не, наистина. Какво ставаше?
Чу се гръм. Дълбок, протяжен тътен, който събуди някаква примитивна част от нея, която й крещеше, че трябва да се прибере дълбоко в пещерата и в никакъв случай да не излиза.
Трябваше да затвори прозореца. Веднага.
Огледа се наоколо из стаята и не видя нищо полезно, което да й свърши работа. Може би ако счупеше крака на стола?
Вятърът й реши проблема, като блъсна прозореца навътре с трясък. За една паникьосана секунда Елизабет стоеше като истукан, след което събу пантофката си, прокара я през бариерата и я закачи за дръжката, дърпайки нагоре. Платът на обувката започна да дими и да припуква с червени искри. Момичето изруга, ядосвайки се как пантофката й се разтягаше повече, отколкото вършеше някаква работа, докато същевременно се мъчеше и да не позволи на проклетия вятър да отвори глупавия прозорец отново. И тогава пантофката й пламна.
– Мамка му! – извика Лизи.
Не можеше да реши дали е по-уплашена, че сега ще изгори вътре, или че е по-ядосана, защото сама се беше поставила в тази тъпа ситуация, но каквото и да беше, й даде сили. Дръжката изщрака на място, а Елизабет отскочи назад, хвърли пантофката си на пода и я затрупа с остатъците от дрехите си, тъпчейки с обутия си крак отгоре. Когато изля достатъчно от гнева си и се почувства сигурна, че е погасила огъня, разрита купчината, за да не се разпали отново и се опита да не гледа към унищожената половина от единственият си чифт обувки.
Как така никой не беше обяснил на Калахан, че е направо престъпно да посягаш на гардероба на жена? Лизи се замисли, че може би трябваше да е по-разстроена от всичко това, но в момента единственото, което искаше, бе да откъсне главата на страшника и да я завре в задното му отверствие, където Франк беше запазил място и за сабята му.
Навън черни, гъсти облаци бяха скрили слънцето. Тлъсти капки започнаха да удрят по стъклото – първо спорадично и една по една, но съвсем скоро шумът се превърна в нещо постоянно, във фон за гръмотевиците. Тътенът им ставаше все по-близък и все по-силен. А вятърът… той виеше като гладно животно насред зимата, търсейки начин да се вмъкне вътре и през най-малката пролука. Лизи се отдръпна по-навътре в стаята, изпитвайки абсурдното желание да събере всички мебели до далечната стена и да се скрие под тях.
– Това е само буря. – каза си. – Просто си отвикнала.
Водата превръщаше пясъка и мръсотията в кафява слузеста река, запушваща уличните шахти по пътя си към морето. Само за броени минути стана толкова пълноводна, че напълни задния двор на странноприемницата с мътилка, в която плуваха разпиляни плодове, зеленчуци и обърнати касетки от близките сергии.
Нова гръмотевица разтърси постройката и накара Елизабет да притисне ръце към ушите си. Още не беше затихнала, когато светкавица проряза черното небе на две. Момичето я зяпаше с отворена уста. Беше пурпурна. Светлината й се усливаше и заглъхваше дълги мигове, сякаш вятърът се опитваше да я угаси като свещ.
Прозорецът изтрака с поредното обръщане на посоката му. Лизи трябваше да откача, защото воят му започваше да й звучи като призрачна мелодия. Неспокойни души шепнеха в него, карайки кожата й да настръхне и подканяйки я да излезе навън и да се присъедини към хорът им. Момичето дори не усети кога се бе пресегнало да отвори прозореца, но изгарящата болка по пръстите й от бариерата я накара да се осъзнае.
Това определено не беше нормална буря. И Елизабет определено вече повече уплашена, отколкото ядосана.
Нещо изтрака по стъклото, карайки я да отскочи назад. Само това беше причината да не се окаже пронизана от разлетелите се парчета от прозореца, когато нещо много по-голямо го счупи.
Момичето изпищя, когато вятърът нахлу в стаята и почти я събори на земята.
Искаше да се махне от тук. Искаше да се скрие някъде дълбоко под земята. Страшникът го беше направил невъзможно!
– Нечистите да го вземат! – извика.
Привеждайки се, за да избегне един отчупен клон, който влетя вътре, Лизи грабна матрака от земята и го завлече в най-отдалечения ъгъл. Сви се на земята и го използва за щит, стискайки го пред себе си, докато пръстите не започнаха да я болят.
Нов тътен разтресе странноприемницата, но този път беше от нещо, което се срути. Човешки писъци надвикаха бурята.
Светлината на нова пупрурна светкавица озари света. Душите във вятъра ставаха все по-неспокойни, настоявайки за това, което им се дължи. Адът на земята беше настъпил.
А на Лизи не й оставаше нищо друго, освен да се моли да оцелее.

Моля последвайте Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay