Елизабет бе сама в празна стая. Цветните стъкла на прозорците улавяха светлината на изгрева и къпеха белия под в ярки цветове. Каменен постамент без никакви украси стоеше в центъра на помещението, а върху него бе поставен дълбок сребърен съд. Девойката се огледа наоколо, но дори и някой да се криеше отново, този път тя не можа да го усети. Усмихна се криво, щом си даде сметка, че невидими хора вече са нещо, което едва успява да я изненада. Приближи се до стойката и предпазливо надникна към съдържанието на съда.
– Това е вода.
Гласът я стресна и Лизи инстинктивно се завъртя, така че постамента да е между нея и новодошлия. Който се оказа много учудената Иснани. Девойката не изпита и грам неудобство заради реакцията си. Не я бе чула да влиза. Много й се искаше хората да престанат да правят така.
След миг неловко мълчание, жената се прокашля и продължи:
– Благословена е от Луната. Събирана е при последното пълнолуние.
Значи не каква да е, а вода на половин година. Чудесно.
– Трябва ли да я ...