Хирса пристъпи напред и посегна към ръцете им, за да ги раздели.
– Никъде няма да ходи с теб.
– Не се меси. – изръмжа му Сам и отби ръката му, преди да погледне към жена си: – Ставай.
– Казах, че няма да ходи никъде! – викна гвардеецът.
– Хирса, Боговете са ми свидетели, спри да се бъркаш. – просъска Елизабет, без да откъсва поглед от Сам.
Макар да не стискаше ръката й и да не се опитваше да я изтегли и извлече, всичко в него излъчваше гняв. Гняв. Беше ядосан, помисли си Лизи. Той беше ядосан. Атмата в кръвта й кипна.
– Не съм куче, Казра. – каза му и знаеше, че усмивката й режеше. – Не изпълнявам команди.
Ръката му потрепна и за миг се стегна около китката й, преди да се отпусне, но не й да я пусне. Искаше да я хване и да я разтресе. Идваше му да я завлече в най-отдалечената сграда в града и да я завре там. Определено искаше да знае какво й се е въртяло в главата, но не можеше да я пита сега. Не и пред публика.
Забележката й и ледената й усмивка подсказваха, че ако иска изобщо да си к ...