– Казаха ми, че още съществуваш.
Никога нямаше да забрави този глас, така студен и делови, пълен с цялата важност, която златната верижка с тежката емблема на Кралския Съвет му даваше. Със същия глас я бе осъдил на посребряване. Ей така бе наредил да отнемат живота й, сякаш тя не беше нищо и не значеше нищо. И сега Кадион Илес беше тук, в една стая с нея, само на няколко метра от нея. Елизабет не можеше да стори нищо, за да спре треперенето си. Започна да се тресе толкова силно, че се уплаши да не докосне илюзията и да я развали.
– Все още мърдам, да – отвърна МакГилиан. Можеше да чуе усмивката му. Как, в името на Боговете, можеше да се усмихва?
– Не за дълго. Такива като теб трябва да бъдат унищожени, изтръгнати още в зародиш – Илес направи крачка напред към скривалището й: – Разнасяш същата зараза като нечистите. Отрепка!
– Усещам доста негативни емоции от Вашата посока – каза капитанът, сякаш това хич не го засягаше и Илес не можеше и него да смачка все едно е мравка. – Това хич не ...