Елизабет затвори книгата, която бе заела от малката библиотечка на МакГилиан, остави я до себе си на пода и се изправи, за да закачи обратно фенера на мястото му – кука на стената, където да не представлява опасност по време на буря. Франк, кацнал на най-високата етажерка, отдавна се беше напухил и дремеше, но щом тя се раздвижи, и той застана нащрек. Откакто го затвори в стаята онзи ден и след като нацвъка рамото й за назидание, не я изпускаше от поглед и за миг. Не че имаше нужда. Тя си стоеше в стаята, точно както й бяха заръчали. Тук й носеха храната и й бяха намерили сламеник, на който да спи и на който си легна, щом загаси фенера. Не беше много удобен, но беше много по-добре от твърдите дъски, пък и миришеше на сено и билки. Не беше предполагала, но миризмата й харесваше много и й помагаше да се отпусне по-бързо. Навън връхчетата на обсидиановите вълни бяха посребрявани от зъбатата усмивка на луната, правейки ги да изглеждат като изсечени от някакъв течен мрамор. Нежното люшкане и тихото плацикане на водата я унасяха. При други обстоятелства въобще нямаше да е толкова спокойна – все пак беше само момиче, пътуващо с пирати. Само че те я смятаха за по-страшна от тях. Беше ги чула да теглят чоп пред вратата й днес кой да й донесе вечерята. Когато тя реши да прекъсне дилемата им и отвори вратата, можеше да се закълне, че единият дори се изпусна, щом я видя.
Така че изобщо не беше притеснена някой да не я нападне в съня й, още повече, че Франк щеше да я предупреди в мига, в който някой отвори вратата на каютата. Другите хора си имаха кучета пазачи, а тя си имаше досаден гарван, който се опитваше да яде стъкло. Все пак беше Елизабет Шей и не можеше да има нормални неща.
Остави се на дъхавия аромат от сламеника и на люшкането на кораба да я отнесат все по-далеч от мисълта, че вероятно утре ще достигнат пиратския остров и от въпросите какво би означавало това за нея и дали МакГилиан няма да се пробва да я зареже на него. Започна отнесено да брои тихото проскърцване на кораба при всяка вълна, която се разбиеше в корпуса му. Един път, два пъти, три… четири…
Озова се в кръг от светлина. Отвъд него цареше пълен, необятен, вечен мрак. Цялото й тяло веднага се напрегна. Познаваше това място от кошмарите си. Сухият вятър отново брулеше косите й, които тук бяха дълги до кръста. Миризмата на боклук насълзяваше очите й и по тях веднага полепваше финия пясък, който шумеше някъде отвъд мрака. Звукът беше толкова силен, че почти заглушаваше неспирния шепот, който все така я караше да настръхва.
Знаеше, че е обградена от същества. Знаеше също, че няма никакво значение дали ще се опита да се свие и да е възможно най-незабележима, или пък ще започне да крещи. Каквото и да стореше, нещо винаги изпълзяваше от мрака и идваше за нея. Винаги я убиваше.
Всяка нощ по няколко пъти Елизабет умираше на това място. На сутринта рядко си спомняше детайли, което беше добре, защото в кошмара спомените за предните нощи се връщаха. Съществата я изяждаха, изгаряха, пръскаха с киселина, разчленяваха. Веднъж дори Илес се яви и изля среброто в гърлото й. Този малък кръг светлина беше като някаква театрална сцена, на която Елизабет страдаше за забавлението на някой друг. На онзи силует, който винаги я наблюдаваше от мрака и чакаше подходящ момент да я погълне. Дори сега можеше да усети погледа му върху себе си, как я обикаля като акула, надушила кръв във водата. Сигурно надушваше страха й, студената й пот, по която се наслагваше пясъка. Погледът й се спря върху чернилката право пред нея, където мракът се раздвижи като завеса.
– Елизабет – чу се шепот, идваш едновременно отвсякъде и отникъде.
Една костно бяла ръка с дълги пръсти бавно се подаде навън. Ноктите бяха оформени и боядисани в бледо розов лак, който се беше изтрил по връхчетата.
– Елизабет – повтори се шепотът.
От мрака изникна крехка китка, последвана от тънка ръка. Лизи гледаше като хипнотизирана как гладката кожа изплува все по-напред сантиметър по сантиметър, докато най-накрая от тъмнината не се отдели голо женско тяло.
За момент Елизабет не бе сигурна какво точно вижда. После обаче разпозна дългите кестеняви къдрици, въпреки че тук изглеждаха избелели. Разпозна бадемовидните кафяви очи, обрамчени от гъсти мигли. Разпозна брадичката с малката трапчинка в центъра.
– Марго? – промълви разтреперано.
– Елизабет.
Шепотът този път беше по-ясен и несъмнено идваше от момичето пред нея. От приятелката й, която морите отнесоха на бала. Лизи изхлипа зарадвано и тръгна към нея.
– Марго! Мислех, че никога повече няма да те видя! Мислех, че…
– Елизабет – повтори момичето и също тръгна напред.
Нещо обаче не беше наред. Марго местеше крак пред крак, но походката й беше някак вдървена и тромава. Ръката й бе все така протегната напред, към Лизи, а очите й… Не мигаше. Изражението й не се променяше.
– Елизабет – каза за пореден път името й.
Само че не бе отворила уста, за да го направи.
Лизи настръхна цялата. Преглътна и отстъпи назад. Нещо определено не беше наред. Трябваше да се сети, че нещо ще се обърка. Трябваше да се е научила досега, че в кошмара не се случват хубави неща. Може би това дори не беше Марго, а нещо, което само се преструваше на нея.
– Елизабет.
– Млъкни! – викна й.
Започна да се оглежда за оръжие, каквото знаеше, че няма да намери, но следващите думи на не-Марго я накараха отново да я погледне.
– Ти ме остави да умра, Елизабет.
– Не е вярно!
– Остави ги да ме отнесат – продължи да говори, без да отваря уста. – Знаеш ли какво ми направиха? Искаш ли да ти покажа?
Лизи поклати глава, но Марго вече повдигаше другата си ръка към шията си. Докосна я съвсем леко с върха на пръстите си и парче плът се свлече по голите й гърди и падна с лепкаво цоп на земята. Очите й останаха залепени в бялата кожа, в назъбените ръбове, сякаш някой го бе откъснал със зъби, а после проследиха дирята от тъмна кръв и съсиреци, която бе оставило по тялото й, спирайки на шията й. Марго отмести ръка и разкри дълбоката, отвратителна рана, останала на мястото на гръкляна й.
– Искаш ли да ти покажа още? – попита приятелката й, без да мърда устни.
Елизабет затисна устата си с ръце, за да не изпищи, и заотстъпва назад, докато Марго сваляше все повече и повече плът от себе си. Не можеше да откъсне поглед от раните и от онова, което разкриваха. Кракът й при бедрото бе оглозган до кокал, главата й се крепеше на няколко жилки, окото й беше изтекло, пробито от зъби. Коремът и гърдите й се бяха превърнали в прозорци към вътрешностите й, които всеки миг щяха да се изсипят. А Марго продължаваше да пристъпя към нея.
– Изядоха ме жива, Елизабет – казваше й. – Ти си виновна.
– Не! – викна тя и направи още една крачка назад.
Зад нея от мрака изникнаха костеливи ръце с черна като катран жилава кожа, с остри, назъбени, мръсни нокти. Увиха се около нея, стиснаха я за врата, за краката, през корема, запушиха устата й, заглушавайки отчаянията й писък. Тя започна да се мята като подивяла, но нямаше полза – ръцете я държаха към тъмата, която сега бе твърда като камък, докато каквото бе останало от Марго се приближаваше все повече. Продължаваше да повтаря името й, продължаваше да й повтаря, че тя е виновна, че всичко това й се е случило. Меса и съсиреци капеха от нея. Старата им кръв блещукаше като мастило под бялата светлина в кръга. Догато Марго спре пред нея, вече беше невъзможно да я разпознае. Беше просто една пихтия. Единственото й око се фокусира върху Лизи и гласът й пак прозвуча:
– Сега ще ти покажа какво е.
Марго направи още една вдървена крачка, така че почти да се допира до нея, и започна бавно да се навежда. Елизабет се задърпа дори повече. Ухапа грубата черна ръка, която запушваше устата й толкова силно, че в гърлото й пръсна нещо горчиво и зловонно, което я накара да се закашля. Ръката обаче не се помръдна, а в следващия миг Марго отместваше косата от рамото й и впиваше зъби във врата й, откъсвайки огромно парче, което изплю на земята. Собствената й кръв, топла и металическа, започна да се стича надолу, гореше дробовете й при всеки опит да си поеме дъх, давеше я. И когато Марго се приведе отново, Лизи затвори очи и започна да се моли всичко това да свърши по-бързо.
„Няма ли да направиш нещо?“
На няколко крачки от нея стоеше той. Високата човешка фигура, изтъкана от толкова гъст мрак, че караше онзи отвъд светлината да изглежда сив в сравнение. Нямаше никакви черти, но Елизабет знаеше, че я гледа.
„Така ли ще стоиш?“ – усети гласа му. Усети и разочарованието в него.
Върви по майната си, помисли си ядно тя. Какво, в името на Боговете, можеше да направи?!
„На майната си.“ – поправи я развеселено.
Силуетът обърна глава към Марго и в същия миг и тя, и ръцете се разтвориха във въздуха като облачета черен дим. Раните на Лизи обаче останаха и сега, като нямаше кой да я държи, се свлече на земята, хъхреща и стиснала врата си. Силуетът продължи да я наблюдава, сякаш очакваше нещо от нея, но тя можеше единствено да се чуди как така кръвта продължаваше да се излива в гърлото й, когато толкова много изтичаше през пръстите й в локва на пода. Чу въздишката на фигурата в главата си.
„Кръвта е сила. Трябваше да си научила това досега. Не я оставяй просто да си тече.“
Може би следващия път няма да насъскаш най-добрата ми приятелка да ми прегризе гърлото и няма да изтича, помисли си Елизабет, успявайки някак да го фиксира с ядосан поглед, въпреки че продължаваше да се дави.
„Може би.“ – отвърна той. – „На твое място не бих разчитал на това.“
И просто така, сякаш задържан от някаква невидима преграда, заобикалящият мрак се изля върху нея и всичко изчезна.
© Лесли Todos los derechos reservados