Ако излизането трябваше да е някакъв опит за извинение от страна на страшника, никак не струваше. Беше пълно с хора, излезли след жежкия ден да се насладят на прохладния ветрец, идващ от морето, но Калахан правеше всичко възможно да ги избегне. По уличките малките сергии все още бяха отворени, претъпкани с интересни, лъскави предмети, и продавачите им крещяха каква стока предлагат, но не й позволи да спре и да разгледа. Непознати, прекрасни миризми на подправки и месо караха стомахът й да се оплаква нещастно, но Финиан просто игнорира молбите й да хапнат нещо и продължи да я тегли след себе си.
– Какъв е смисъла да водиш жена на пазар, ако не й дадеш дори да разгледа? – измърмори тя недоволно.
– Смисълът е, че тогава няма да си счупи врата, като скочи от втория етаж – отвърна Калахан, показвайки й, че все пак не се бе вързал на оправданието й. – Също така не съм казал, че те водя, а че те взимам с мен.
– Мъчител!
– Когато се налага.
Вероятно беше сериозен, но това не я спря да подбели ...