Ето ги! Сълзите й най-накрая потичат. Тя вече дори не се опитва да ги спре - знае, че просто не би могла. Те се търкулват като бурна река по нежните й бузи и оставят след себе си диря - духовна рана, която никога не заздравява. Погледът й се замрежва. В празната бяла стая е светло, но тя не вижда светлината. И е тихо... Не се чува хлипане, плач, вик от болка. Дълбоко заровената, стаена в сърцето й, скръб си остава там. Никога не излива цялото си страдание. От всяко нещо, което я наранява, остава частица. Капка по капка, неизплаканите сълзи се трупат, а когато чашата прелее, успява да се изпразни най-много до половина. Винаги й се е искало да може да вика, но болката притъпява тънкия й наивен глас; въздухът не й стига, за да вдиша, а камо ли да проплаче...

     Дали би могла да живее така цял живот? - Ами, сигурно може... Защото хората едва ли ще забележат тъгата й. Тя умее да я прикрива, не я споделя с никого и дори понякога успява да заблуди и самата себе си.

     И така никому не е ясно, че нея я боли. Сега тя отново ще си поплаче, а утре - утре чашата пак ще започне да се пълни, но гримът ще прикрие дирята, а устните й никога няма да заговорят за душевната рана... И това "утре" просто ще повтори нейното "днес"...