Сигурно няма да повярвате на историята, която ще ви разкажа, но ще поема този риск...

    Вчера си беше един обикновен делничен ден, понеделник - като всички

понеделници. Знаете, нали - след почивните дни ужасно трудно е човек да се "отлепи" от дома си и да се адаптира към новата работна седмица. Тръгвам аз на работа и още излизайки от апартамента, насреща ми съседката. Тя е едно страхотно "клю-клю" и не се долюбваме много. Веднъж-дваж я засякох остро, че не е етично да се говори зад гърба на другите и тя спря да ме поздравява. Аз обаче, упорито продължих, минавайки покрай нея, да ù казвам "Здравей!" Като разбра, че няма да се отърве от поздрава ми, като ме види, взе да ме заобикаля. Сега вече разбирате защо толкова много ме изненада нейното "Добро утро, съседке" в понеделник сутрин... Какво беше пострадала? Може би някаква сателитна чиния от горния етаж се беше строполила върху главата ù и беше помогнала да се наместят "хлопащите дъсчици"?! Това беше първото неизвестно за деня...

    Пристигам на тролейбусната спирка. Както винаги, много народ, чакащ

търпеливо. Но не както винаги, тролеят идва точно в посочения на табелата час. Гледам хората, спокойно подредени в колона, се качват един по един в него. Мъжете отстъпват предимство на дамите и даже ги подкрепят, деликатно подпирайки ги за лакет... Брей, казвам си аз, да не би в някакъв друг град да съм попаднала, в който има обявена кметска награда за гражданска вежливост, а аз да съм пропуснала тази информация?! Второто неизвестно...

    Влизам в сградата на учреждението, в което работя. Портиерът скача като ужилен от оса и се втурва към мен с букет цветя. Да не би да имам днес рожден ден и да съм забравила?! Не, той е през лятото, а сега е зима. Ставам подозрителна. Оглеждам се наоколо да видя някое познато лице, белким ме "светне" поне за букета. Трето неизвестно...

    Отивам до кабинета си, плахо отварям вратата и влизам. Поне тук всичко е спокойно и познато. Само така ми се струва! Тъкмо съм свалила палтото си и се готвя да седна на бюрото, в стаята влиза шефът. Изтръпвам! Той тук - за лошо ще е! Няма да си вдигне д... то, че да се дотътри чак до моя скромен кабинет, за да ми каже "Добро утро" Няма да повярвате! То и аз не вярвам на очите и слуха си... Дошъл бил да ме поздрави с началото на седмицата и лично да ми обясни задачите, които ми предстоят... Стоя като истукана или замръзнала, както искате го кажете. Едва успявам да отроня "Благодаря!" Той излиза усмихнат. Сядам, не,  строполясвам се на стола и не мога да разбера сънувам ли, или наяве се случва... Четвърто неизвестно...

    Към обяд на врата се почуква. След стреснатото ми "Да, моля!", влиза един симпатичен млад господин, който се представя като член от обслужващото звено на еди-кой си кетеринг. Поднася ми табличка с три пластмасови чинии. Ловко измъква от джоба си и бутилка кока-кола. "Това е вашият днешен обяд! - мило ми обяснява. Добър апетит! Благодаря, че ни предпочетохте!". Изчезва така безшумно, както се и появи. Отварям чинийките една по една и какво да видя - все любими вкуснотии: сармички от лозови листа, броколи с морковчета за салата и баклавичка за десертче! Господи, пожали ме! Поне ти, който виждаш всичко отгоре, можеш да ми обясниш какво се случва с живота ми?! Пето неизвестно...

    Надвечер, преди края на този необичаен работен ден, звъни мобилният. Чувам гласа на моя съпруг, който много учтиво ме кани на вечеря в "Златната рибка". Бил запазил и маса. Опитвам се учтиво да му откажа. Намирам куп причини за това: няма кой да прибере децата, да провери подготовката на уроците им за утре, икономическата криза не ни позволява излишни разходи и пр. Нищо! Той неговата си. Приемам. Въпросният ресторант е наблизо, вървя пеша. Използвам ходенето, за да ми се освежи малко мозъкът. В същото време се старая да си припомня датата на сватбата ни. Да не би днес да имаме някакъв юбилей и аз да съм го забравила. И това не е. Спомням си добре, че тя беше през март, а сега все още януари. Влизам озадачена в ресторанта. Шесто неизвестно... Моичкият се втурва към мен с една кърваво червена роза, бурно ме прегръща и целува и ме води до масата. А тя отрупана с какви ли не морски деликатеси - от рибата до скаридите... Отстрани се кипри и една изстудена бутилка бяло винце...

Решавам, че е време поне на него да разкажа за днешния си ден и да го попитам дали той има някакво обяснение за всичко това.

- Миличко, знаеш ли, днес изживях един почти вълшебен ден!

- Така ли? - разсеяно отвръща той. И защо?

- Също като в приказките или в сънищата!

- Добре! Чудесно! Нощта е наша, ще имаш време да ми разкажеш всичко! Хайде сега, вземи си чашата и да пием наздраве!

Чукваме си, отпивам голяма глътка от гроздовия еликсир и... о, нещастие, задавям се! Кашлям, кашлям... задъхвам се... въздухът не ми стига...

Някой ме разтърсва. В просъница чувам познат глас: "Какво ти стана, бе мило? Лош сън ли видя? Чакай да ти донеса от кухнята вода!"

Всички неизвестни губят своята загадъчност и се събират в едно и з в е с т н о, наречено е ж е д н е в и е...