НЕКАНЕНИЯТ  ГОСТЕНИН

 

 

Това e един наистина невероятен, може би по-скоро паранормален случай. Постарах се да запиша това, което все още помнех от него, без да прибавям каквото и да било. Направих го не за някого, а за себе си. Просто реших да запазя малката част от него, останала в паметта ми, преди и тя да се изтрие. Колкото и чудно да звучи, но независимо от огромните бели петна в паметта ми свързани с този случай, а оттам и в съдържанието на написаното, при всеки  нов прочит откривам нещо , което преди просто ми се изплъзнало от вниманието. Нещо, което ми носи допълнителна информация, нови  или по-изчистени теми за размисъл, нови виждания, разбирания, оценки, дори отговори.

Ясно ми е, че ако написаното по-долу стане достояние на повече хора, то основната част от тях просто няма да му обърнат внимание изключвайки всяка възможност да се е случило,   други ще го отнесат най-много към категорията на фантастичните разкази, а трети направо ще си помислят, че на този, който го е написал, нещо му хлопа. Откровено казано, ако аз самият бях сред тях, най-вероятно щях да съм от втората, а защо не и от третата група. Да, но не съм. Проблемът е, че не някой друг, а лично аз  съм преживял всичко това.

 

  -  „  -

 

Бях в кабинета си и работех нещо на компютъра. По едно време усетих, че ми се приспива, нещо, което никак не е характерно за мен когато  върша нещо. Разтърках леко  очите си, но чувството си остана.

„Добре, де. Какво ми пречи да подремна няколко минути? Нищо.”, казах си наум и се облегнах удобно на стола.

Щом си затворих очите, пред мен се яви голям екран, по-скоро табло, разчертано на правилни карета. Беше  нещо като Менделеевата таблица.

“Ха, какво пък е това?”, сащисах се и отворих очи.

Пред мен, вместо видението, веднага си застанаха мониторът и познатата обстановка.

“На монитора няма и помен от такова нещо.”, помислих си, знаейки, че когато гледаш телевизор или монитор и внезапно затвориш очи, картината, ако си напънеш сетивата, остава видима,  макар и за кратко.

“Абе какво толкова има да се чудя? Сега пак ще си затворя очите и ще видя какво ще се получи.”, бързо и логично реших аз, въпреки че желанието ми да подремна вече беше изчезнало.

Така и направих. За всеки случай предварително изключих монитора . Но още със затварянето на очите, същата картина пак застана пред мен и отново изчезна, когато ги отворих.

“Това нещо е много упорито. Какво ли иска да ми каже?”, помислих си отново и започнах с неизменните в подобни ситуации разсъждения.

Дори си спомних, как учителят ни по химия в гимназията Живков разправяше, че самият Менделеев бил видял своята таблица по някакъв много странен начин. Да, но аз нито съм Менделеев, нито това, което виждах, беше неговата таблица. Тогава какво?

“Добре, сега пак ще си затворя очите и без да ги отварям, ще се опитам да разгледам по-подробно това, което “виждам.”, не исках да се предавам толкова лесно и продължих да говоря на себе си.

 “Таблото”, голямо почти метът на метър, отново се яви.  Фонът му беше в някакъв фантастичен бледо бежов цвят с лек релеф. Отгоре имаше нещо като надпис, а в десния горен ъгъл малък червен кръг, нещо като бутон. Когато се загледах по-добре, видях че във всички карета са изписани някакви знаци или символи. Макар и непознати , те бяха ясни, а не  мъгливи.

“Наистина какво може да е това?”, запитах се отново и  концентрирах “погледа” си, върху едно от каретата, за да разгледам по-подробно написаното в него. Видях го ясно, но след секунда то се смени с ново. Продължих  да се “взирам” в същото каре, а “надписът” отново се смени. Както падащи менюта на компютър, или разписание за пристигащи, респ. заминаващи самолети, влакове и т.н. Само успях да забележа, че  новите знаци и символи вече бяха различни от предните.

“Ах, че интересно! Я да надзърна в някое друго каре.”, реших - вече с подчертан интерес, без да си отварям очите.

Следващото каре също оживя и започна да сменя съдържанието си. Третото, четвъртото... също. Смяната продължаваше през цялото време, докато бях се концентрирал в съответното каре. Разходих се така из “таблото”, после пак отворих очи и реалната обстановка  отново си застана на мястото.

“Странно нещо. Вече съм виждал разни картини, даже и живи, дори нещо от мен се е разхождало извън тялото ми и то не насън, нещо, което се случва и с други хора, но тогава съм бил в легнало положение, напълно отпуснат и то винаги нощно време. А сега си стоя гарантирано буден на бюрото и щом затворя очи, макар и за момент, картината незабавно се явява. Освен това, другите картини досега обикновено са били свързани с нещо по-разбираемо или познато, а сега изведнъж някакво “табло”, което не ми говори нищо.”, продължавах да търся някакво обяснение, защото наистина всичко беше много странно и напълно необяснимо, поне за мен.

“Може би трябва да отида да прегледам очите си при кумицата Нина. Но какво пък общо могат да имат очите ми, с това което виждам? Нищо. За моята възраст си виждам много добре.”

И наистина, нямах проблем с очите си. Само дето за четене използвах очила, което си беше в реда на нещата.

“Ами ако това видение винаги застава пред мен, щом затворя очите си, даже и когато си легна да спя?”, си помислих малко разтревожен.

 

Изгасих компютъра и слязох долу, за да проверя дали и там ще се получи същото. Повтори се по познатия ми вече начин. Тогава казах на жена си:

“Сега ще си затворя очите и ще ти кажа какво виждам.”

Пак същото. Даже когато си легнах, щом затворих очи, не се изненадах, че отново виждам “таблото”. Пак започнах да се разхождам из каретата. Времената на смяната бяха кратки, но все пак достатъчно дълги, за да се видят ясно ”написаните” в тях символи”. Накрая съм заспал. Сънувах най-обикновен сън, нямащ нищо общо с “видението”.

Когато се събудих се чувствах отпочинал и бодър.

“Значи край с “таблото”. Отишло си е.”, помислих с облекчение, но за моя изненада и с известно съжаление.

“Абе я да опитам пак.”, съвсем неочаквано реших  по време на закуската и даже с пълна уста затворих очите си. Мигновено се яви същата картина.

“Виждам го.”, почти извиках аз.

“Кого виждаш? “, попита жена ми същисана, тъй като освен нас двамата нямаше никой.

       „Това, за което вече ти казах.”

Тя не се впечатли кой знае колко, защото неведнъж й бях разказвал за различни “нестандартни” неща, които бях преживял, дори съм я будил нощем да и разказвам това, което виждам.

Отворих очи и продължих да закусвам. По едно време ме осени нова мисъл:

“Я да се опитам да запомня някое от съдържанието на каретата, а най-добре ще е, ако взема и да го запиша.”

“Извиках” пак “таблото”, успях да запомня съдържанието на едно от каретата, но вместо веднага да го запиша, започнах да се чудя, какво ли може да означават тези непознати “ символи”, които виждах съвсем ясно, макар и за кратко, но които не ми говореха абсолютно нищо. След това трябваше да излизам и оставих записването за по-късно, като че ли то щеше да ми отнеме кой знае колко време.  Всъщност мен повече ме  занимаваше въпросът какво може да означава, това, което реално “виждам” щом си затворя очите, отколкото някакви непознати символи.

Спомних си как навремето професор Трайко Петков, който ни преподаваше кибернетика и който беше единственият българин, слушал лекции на откривателя на кибернетиката Норберт Винер, обичаше да казва:

“Запомнете, че ако не сте в състояние да обработите, респективно да използвате информацията, която по един или друг начин сте получили, тя за вас е напълно ненужна, защото не означава нищо, независимо че всъщност може да бъде от изключителна важност.”

И беше прав. Даже и супер информация с революционно значение, попаднала при некомпетентен човек, не означава абсолютно нищо за него и практически му е напълно ненужна. Както казва един мой приятел, ако ти попадне едно листче, на което са написани с китайски йероглифи шестте печеливши числа от следващия тираж на Тото2, с джакпот от милиони, първата ти работа е веднага да го хвърлиш в кошчето за отпадъци.

“Значи в моя случай нещата са точно такива.”, помислих си с искрено съжаление.

“Явно, колкото и да си напрягам мозъка, едва ли ще се роди някакъв смислен резултат. Колко жалко. Напълно възможно е в това, което виждам, да има нещо много интересно и важно, но какво от това. След като не го разбирам, то така или иначе, няма каквато и да е стойност, поне за мен.”

Вечерта пристигнаха брат ми и жена му да поиграем бридж. По време на последвалата вечеря им разказах за това, което ми се беше случило.

“Ти знаеш ли, че си се метнал на баба ни Марга, която също понякога имаше някакви видения. Според теб какво може да е това?”, попита брат ми.

“Нямам никаква представа. Но за сметка на това, го виждам съвсем ясно.”, отговорих аз и добавих: “Абе, по-добре да оставим тези невероятни неща и да пийнем от прекрасното санданско мерло.”, с което  въпросът беше приключен

Когато те си заминаха, макар и вече късно, както обикновено се качих в кабинета. Опитах се отново да “извикам” таблото, с надеждата, че ще успея да се добера до някакво, макар и частично обяснение. Резултатът обаче беше нулев - както внезапно дойде, така и изчезна. Останах учуден от себе си, че вместо да се зарадвам от факта, че повече няма да ме занимава нещо, от което, поради моята некомпетентност в случая, нямам никакво понятие, още по-малко полза, едва ли не ми домъчня.

Реших поне да запиша “комбинацията”, която бях запомнил, но се оказа, че вече съм я забравил. Ядосах за тази моя немърливост, но нямаше какво да се прави - източникът беше изчезнал. Пък и да я бях записал, както се казва, все тая. Накрая реших, че най-добре би било да отида да си легна, нещо, което и направих. Заспах веднага дори нищо не сънвах.

 

На другия ден след вечеря отново се качих в кабинета си. Минаваше полунощ, но това не ме смушаваше, тъй като вече ми беше станало навик да си лягам много късно. Не ми се спеше, още повече, че програмата, която всъщност вече бях завършил, не искаше да тръгва. Проверявах я за кой ли път, не откривах грешка, но тя не искаше и не искаше да тръгне. Не че беше кой знае колко важна или сложна порграма, но я бях започнал просто, както се казва, за гимнастика на мозъка. Накрая, при последната цялостна проверка се оказа, че действително съм допуснал грешка и то толкова елементарна, че просто щях да се изям от яд. Би трябвало да я открия още при първата  контрола, но за мое най-голямо учудване, това не беше станало. Отгоре на всичко и самият компютър беше фиксирал грешката. Просто недоумявах как се случило това.

“Остаряваш човече. По-рано такива неща не можеха да се случат.”, реших да се уязвя сам, но ми стана доста мъчно от тази вярна констатация и реших да се пошегувам: “Mais, с’est la vie”.

Сега вече всичко беше в ред и аз пуснах програмата. Тя тръгна веднага и изпълняваше изцяло и перфектно заложените й задачи.

По случай “победата”, реших да изпуша една цигара и да пийна от плоската метална бутилчица, подарък от жена ми със съответен надпис, която вместо в някой от вътрешните джобове на дрехите ми като на пияница, беше на бюрото. Облегнах се удобно на стола и когато посегнах към запалката, за да запаля цигарата си, усетих как изведнъж така силно ми се приспа, че просто нямах сили да стана.

“Какво става с теб тези дни, бе човек. Виждаш някакво шантаво табло, пълно с непознати символи, които при това се сменят щом се взреш в тях, преспива ти се съмсем неочаквано. Ето и сега тази внезапна слабост?”, помислих си разтревожен.

В същото време не чувствах никакви признаци за повишено кръвно налягане или сърцебиене. Успях да премеря пулса си, но той, както обикновено показа 60 равномерни удара в минута. Освен това не чувствах каквато и да е болка, или някакви други смущения. Само желанието ми за сън се увеличаваше, докато накрая очите ми сами се затвориха. Макар и само за миг видях „таблото“

„Какво е това нещо, което непрекъснато ми се явява в последно време? Нали вече беше изчезнало?”, едва успях да си помисля, сложих ръце на бюрото, на тях главата си и... другото ми се губи.

 

По едно време усетих, че не съм сам в кабинета.

“Така ми се е сторило, кой може по това време да е тук? Жена ми сигурно отдавна е заспала.”, реших набързо, без да отварям  очи.

Да, но чувството се усили.

“Добре де, какво ми пречи  да видя най-после има ли някой в кабинета. И без това трябва да отида да си легна, вместо да дремя на бюрото като чиновник останал без работа.”, казах на глас, изправих се в стола  и се огледах.

Но това, което видях...

Направо се втрещих. Не изпитвах страх, а безкрайна почуда. Някакво непознато същество бе застанало до мен и ме наблюдаваше. Бях абсолютно сигурен, че сънувам и следователно това, което виждам, е невъзможно да се случи реално. Вероятно поради тази моя твърда и то напълно логична убеденост,  почти се развеселих.

“О, колко интересно! И аз най-после да видя извънземно същество.”, зарадван си казах на глас  и вече с повишено настроение се обърнах към неканения гост:

“Здравей, добре дошъл. Отдавна ли си тук?”

За мое най-голямо учудване гостът веднага отговори:

“Не, току-що пристигам.”

“И как влезна? Може би през ключалката? Пък си научил и български и то без акцент. Браво! Защо не седнеш? Искаш ли да си поговорим?, затрупах го с въпроси.

“Затова съм и дошъл, да си поговорим.”, отговори съществото и седна на въртящия стол, който му показах.

“Наистина ми е интересно как се озова в кабинета ми? Да не си се телепортирал?

“Не точно, но нещо подобно.”

“И откъде идваш?”, не преставах да го разпитвам.

“От друг, много далечен свят, който вие не познавате.”

“Това вече ми е ясно, защото такива креатури като теб няма на нашата много стара и добра обетована земя.”

“Грешна представа. Вашата земя в действителност е едно бебе в сравнение с другите светове. При това е само една от многото обетовани единици.”

“Още по-добре, тъкмо ще ми разкажеш за вашия свят. За такива неща винаги имам време и обещавам да бъда много примерен слушател.”, подканих  го нетърпеливо, но веднага  се сетих за редица мои преживявания, когато в особени ситуации съм чувал извънредно интересни и важни неща, от които след това не можех да си спомня и частица. Затова побързах да кажа на моя гост:

“Само че да не стане както обикновено ми се случва, след като си заминеш,  всичко да ми се изтрие от паметта?”

“Всичко не, но по-голямата част наистина ще бъде изтрита.”

“Ето пак познатите неща. Тогава защо си дошъл, щом няма да си спомня това, което сме си говорили?”

“Добре, ще се постарая да останат в паметта ти възможно повече неща от друг път. Какво искаш да знаеш?

“Откровено казано, всичко и конспектът с въпросите ми е огромен, но за съжаление ми е ясно, че това е невъзможно.”

“Така е. Няма живо същество, което да знае всичко. Иначе няма да има развитие. Откъде искаш да започнем?”

“И аз самият не знам, но никак не ми се иска да изтърва такава невероятна възможност. Само моля те, не си тръгвай, преди да съм се събудил. Толкова искам да си поговорим.”

“Но ти не спиш, а разговаряш с мен.”

“Да бе, как ли пък не. След полунощ си разговарям с извънземно същество и то не на някаква летяща чиния, а в собствения си кабинет. Освен това... Но както и да е. Макар и на сън, много ми е интересно да си поговорим.”, започнах да говоря като картечница, но внезапно се сетих за нещо и казах:

“Знаеш ли, че преди години ми се стори, че разговарям, всъщност по-скоро ми се е искало да е така, с една мраморна статуя на римски патриций в Лептис Магна, която беше на повече от хиляда и седемстотин години? Разбира се, бях наясно, че това не може да бъде вярно, но както и сега, на мен ми беше много интересно. При това, тогава бях напълно буден.”

“На мен също ми е интересно да си поговорим. А защо мислиш, че не си разговарял наистина с този патриций?”

“Как защо? Ами че това наистина беше една статуя от мрамор, макар и толкова съвършена, че приличаше на жива. Да не говорим за възрастта му. Да оставим и че би трябвало да не  можем да си говорим, защото никой от нас не знаеше езика на другия.”

“Сега говорим на български, защото за мен това не е какъвто и да проблем. Защо и при него да не е било така? Освен това, защо трябва непременно да е жив по вашите земни разбирания?”

“Не мога изобщо да разбера как можеш да говориш такива, по-добре да не казвам какви, неща. Ще излезе, че в момента, в който го видях, безсмъртната му душа, или астралното му тяло както твърдят някои, е долетяла отнякъде си и се е настанила в мрамора. Ако знаеш само колко и на мен самия ми се искаше да е така? Но просто това не може да стане.”

“Това са въпроси извън обхвата на вашето мислене.”

“Добре, добре. Но това никога няма да го повярвам, защото е невъзможно.”

“Невъзможно е за вас, защото все още не знаете толкова много неща.”

“Знаем не знаем, но това за мен е изключено. Затова най-добре да не губим ценно време и да оставим този патриций да си седи в Лептис Магна, а ние да си продължим разговора. Ако все пак си прав и имаш възможност да се свържеш по някакъв начин с неговата “душа”, или не знам как да го нарека, моля те да му предадеш, че много съжалявам, че тогава в тъмния тунел на арената, не го прегърнах, имам предвид неговата статуя.

“Обещавам.”

За да не вземе да си тръгне скоро и наистина да си загубя времето в дискутирането на нещо съвсем илюзорно, веднага продължих с въпросите:

 “За първи път ли си на земята?”

“Аз да, но мои колеги вече от отдавна посещават вашата Земя и аз подробно съм запознат с нея и с обитателите й.”

“Значи е вярно това, което се прокрадва от дълбоко законспирираните доклади за извънземните, които са ни посещавали?”

Той не отговори, затова продължих:

“Откровено казано, аз не чета много такива неща, защото съм сигурен, че основната част от тях са си чисти измислици. Виж, за съществуването ви съм почти сигурен, защото не мога да допусна, че в тази необятност, единствено на нашата малка планета има живот.

Само че ти не приличаш много на “зелените човечета”, за които съм чел и слушал. Вярно, че имаш несъразмерно голяма глава и очи, не си едър, но цветът ти е по-скоро сивкав отколкото зелен. Всички ли сте такива?”

“Да. Но има и по-едри от мен.”

“Виждам, че имаш по четири пръста на ръцете си. Сигурно и на краката са ти толкова. Това не ви ли затруднява? Погледни сега, колко лесно ще хвана чашата, притискайки я от едната страна с палеца си. При теб това ще е по- трудно.”

“И ние някога сме имали пет пръста, но после са останали четири, защото петият просто не ни е бил необходим повече.”

“И на нас апендицитът не е нужен, но чак пък пръстите. Че то както е тръгнало, след време вие ще останете без пръсти.”, реших да се пошегувам и то не много изискано.

“Не знам дали това ще стане, но при нас всичко, което не е нужно за нашето съществуване и развитие, с течение на времето изчезва.”, отговори той – може би без да разбере, че просто съм се пошегувал.

Продължих с въпросите:

“И по колко години живеете?”

“Това е въпрос, отговорът на който едва ли ще разбереш. Зависи от коя координатна система се разглежда въпросът. За вас времето се измерва с константни величини като секунди, часове, месеци, години и техните производни, а в действителност това не е така. Времето също е относително, в зависимост от дадената ситуация. Например продължителността на един ваш живот на земята, измерен в земни години, може да бъде само миг при  едни обстоятелства и вечности при други. Затова ми е трудно да ти дам задоволителен отговор относно времетраенето на нашия живот. Просто няма база за сравнение.”

“Е, вече и земните учени от много години се занимават усърдно с “Теория на относителността”, открита отдавна от Айнщан, даже значително са я подобрили, дори и коригирали. А сигурно има и много други теории, които аз просто не знам.”

“Тази ваша “Теория на относителността”, е... как да ти го обясня по-добре. Вашите деца като почнат да се учат да пишат, започват с разни ченгелчета и чак после преминават към буквите от азбуката. Е, това е засега върхът, който сте стигнали. След това обаче, ползвайки знаците на тази азбука, трябва да почнат да четат и да учат и едва тогава самите те да творят. Същото е с математическите, както вие ги наричате и другите науки. А една по-всеобхватна теория от висш клас изисква огромни знания, които вие все още нямате.”

Това вече силно ме подразни и навярно затова веднага реагирах по-остро:

“Според мен, не е коректно да се отрича прогресът, който сме постигнали. Все пак не сме в кожи и с камъни, или с тояги в ръцете. Освен че без проблем ползваме  втората сигнална система и то от хиляди наши години, но и развитието, което сме достигнали, не е малко за възрастта ни. Сам каза, че нашата земя била още бебе. Кой знае какви смотаняци сте били на наша възраст. И защо мислите, че като имате големи глави, сте по-умни от нас? Ако вие замръзнете на сегашното си ниво, сигурен съм, че ще ви настигнем за по-кратко време, отколкото вие сте го постигнали, да не говорим, че сигурно нямаше да се лишим от петия си пръст.”

Той обаче въобще не реагира на не особено любезните ми думи и спокойно отговори:

“Възможно е. Аз не казвам, че сте по-глупави. Просто още не разполагате със знанията и технологиите, които имаме ние.”

Реших да не се заяждам повече, затова продължих с въпросите:

“И от коя планета или не знам как се казва при вас, дойде тук?”

“И на този въпрос ще ти отговоря, но щом си отида, ще забравиш това, което съм ти казал.”, отговори той и извади от костюма си някаква звездна карта, на която ми посочи точно къде е Земята и откъде е дошъл.

“Но това е много далеч. Аз не разбирам от тези неща, но за да пристигнеш тук, ти трябват много светлинни години.”

“Ето, пак го сравняваш с вашите години, независимо земни или светлинни. При нас покоряването на подобни пространства отдавна не е проблем.”

“Сигурно е така, щом си тук. Но като сте толкова развити, какво ви пречи да ни дадете поне част от вашите технологии, поне от тези, които вече не се ползват от вас самите? Защо непременно по собствен път трябва да открием нещо, което при вас отдавна е познато, даже е остаряло и излязло от употреба?”

“Защото опитът, който имаме, показва, че не сте дорасли да ги ползвате разумно.”

„Какво имаш предвид?”

„Това, че първата ви работа ще е да се унищожите взаимно, а ако успеете даже да ликвидирате и Земята.”

“Виж, тук си много прав. Човечеството ни все още е много несъвършено и жестоко.”, побързах да се съглася. “ А вярвате ли в Господ или нещо подобно?”

“В Господ, така както го разбирате вие, естествено не. Вярваме в себе си.”

“Добре де, но все пак откъде са дошли тези безбройни галактики, вселени и т.н., как са създадени и организирани? Ние, понеже все още сме далече от някакво сносно обяснение, приемаме, че светът е безкраен и кажи речи, с това приключваме. Естествено, далеч съм от мисълта, че някакъв Бог, от нямане какво да прави, е решил да създаде, наблюдава и контролира цялата тази отлично организирана необятност.”

“Ние вече имаме стройна теория, която обяснява много от тези въпроси, но все още далеч не всички.”

“Ще ми бъде много интересно да чуя някои от основните положения на тази ваша теория.”, подканих го аз.

Тогава той започна да обяснява такива интересни и зашеметяващи неща, че ми спря дъхът. Когато свърши, на лицето му се изписа някаква гримаса, навярно усмивка и каза:

“В момента ти си най-изученият човек на земята по тези въпроси, но...”

“Но всичко това ще бъде изтрито от паметта ми, нали?”

“Да, не може да го запаметиш. Щом си тръгна, отново ще ти се яви бяло петно на мястото на тази информация, но поне ще знаеш със сигурност, че все още сте много далеч от изясняването на тези въпроси.”

“Жалко, че от това, което ми обясни, няма да остане нищо в паметта ми, въпреки че не разбирам напълно защо трябва да ми бъде изтрито.”

“Защото, ако внезапно научите всичко, което ти казах,  без да сте подготвени предварително за това, при всички случаи основната част от населението на Земята ще загуби самочувствието и вярата в себе си и ще добие чувство за малоценност и незначителност, а последиците от това и сам можеш да разбереш.”

“Все пак не е ли странно, че ние двамата с тебе, живеещи на зашеметяващо далечни едно от друго места, почти си приличаме, отгоре на това можем и да контактуваме? Не значи ли това, че или имаме общи предци, или пък някакъв свръхинтелект се е погрижил за това?”

“Нещата наистина не са изолирани, но отново ми задаваш въпроси, за асимилирането на които още не сте готови.”

“Искаш да кажеш дорасли, защото нивото ни все още е твърде ниско?”

“Може и така да се каже.”

По едно време се сетих, че въобще не съм любезен домакин и побързах да кажа:

“Искаш ли нещо за ядене, за пиене или поне една цигара?”

“Благодаря, но ние не консумираме вашите храни, напитки и т.н.”

“Там ви е грешката. Много ми се иска да ти пусна филма “Зелева супа” с Луи де Фюнес, за да видиш как един извънземен коренно си измени отношението към земните храни, напитки и обичаи. Разбира се, това е само една измислена комедия, която няма нищо общо с реалността, но лично на мен много ми харесва.

“Няма нужда да го пущаш, само ми дай това, на което си го записал.”

“На диск е , но той не е тук. Трябва да сляза на долния етаж да го взема, но през това време да не вземеш да изфирясаш?”

“Какво значи това да изфирясаш?”, за пръв път не можа да ме разбере. Явно думата я нямаше в речника му.

“Ами да изчезнеш така внезапно, както се появи.”

“Не, защото още не сме свършили.”, успокои ме той.

Слязох на долния етаж да взема диска и веднага се върнах. Извадих го от кутията, която оставих отгоре на компютора и му го подадох. Пое го с лявата си ръка, а в дясната вече държеше някакъв малък уред, който плъзна по диска. След това прибра уреда в един от джобовете си, а диска остави върху другите дискове на бюрото до компютъра. Познатата ми вече гримаса - усмивка се яви на лицето му.

“Интересен е.”

“Можеш спокойно да го вземеш.”, предложих му любезно. “Даже със същия артист има и друг подобен филм “Полицаят и извънземните.”, но аз в момента го нямам."

“Няма смисъл да го вземам. Аз вече го записах. Предполагам, че на колегите също ще им е интересен.”

“Не мога да ти предложа зелева супа, но за сметка на това имаме прекрасна шкембе чорба. Сигурен съм, че много ще ти хареса.”

 “Знаеш ли, че между нас има и друга голяма разлика?”, попита той, без да реагира на предложението ми да хапне една наистина хубава шкембе чорба.

“И каква е тя?”

“Чувствата, които изпитвате. При нас това е много слабо познато, а в много отношения  липсва напълно.”

“Че вие да не сте някакви живи роботи, макар и много интелигентни?”, на свой ред попитах аз.

“Чак роботи не сме, но при нас всичко е така изградено, че главният ни стремеж е нашето усъвършенстване, а чувствата - любов, омраза, радост, злоба, завист, ревност и т.н., както ги наричате вие, са атавизми, които с времето почти са изчезнали.”

“И сте загубили извънредно много. Като те слушам, никак не ми се ще да съм някакъв безчувствен полуробот, макар и вечен.”

“Може би си прав. Както виждаш, въпреки усилията ми, аз дори не мога да се “усмихна”. Възможно е, след като сме постигнали толкова много и сме изпреварили в развитието си много други светове, да се опитаме да си възвърнем чувствеността, въпреки че това едва ли ще стане толкова лесно и бързо, ако въобще се случи.”

“И защо се съмняваш в това?”

“Защото чувствата, така или иначе, до голяма степен биха ни попречили да се концентрираме единствено върху нашето развитие.”

 “Прощавай, но вие сте си едни нещастници, които, вманиачени от стремежа си за усъвършенстване, са се лишили от толкова хубави преживявания.”

“Не знам, но при нас наистина е така.”

За да не се увличаме в излишни дискусии, реших, че е по-добре да продължа с въпросите.

“Все пак няма ли да хапнеш или да пийнеш нещо?”, отново предложих аз.

“Наредено ни е да не вкусваме нищо земно.”

“ Защо, да не ви е страх, че ще ви отровим? Аз поне, нямам такова намерение.”

“Знам, но просто не бива да свикваме с вашите храни, напитки и навици, защото това може да доведе до непредсказуеми промени в нас самите, както и в поведението ни. Даже и във филма, макар и измислен, са посочени някои от тях.”

“Остави филма, той си е чиста измислица. Вие всъщност с какво се храните? Колкото и да сте напреднали в развитието си, даже и да сте роботи, все пак трябва да получавате енергия отнякъде.”

Този път той успя да се усмихне по-свястно и от един от многобройните джобове на странния си костюм извади някакво светлокафяво кубче, колкото  захарна бучка.

“Виждаш ли това? Ще ми стигне за цяла ваша седмица.”

“А като свършат тези кубчета, тогава какво ще правите?”

“Всичко е точно разчетено и такава опасност няма. При това нашата, както казвате вие “храна”, ако изходим от вашите представи, е вечна и не се разваля с течение на времето.”

“И в това смешно кубче има всичко необходимо? Откровено и меко казано, трудно ми е да повярвам.”

“Разбирам те, но е така. В това “смешно” кубче има огромна за неговите размери компресирана енергия и всички необходими минерали и други съставки.”

“Може да има хиляда чудеса в кубчето, но в него в никакъв случай не може да има нещо, което, за хората от Земята е много важно.”

“Какво е това нещо?”

“Ами вкусът и най-вече удоволствието от самото ядене. Да не говорим за чувството за ситост. А как стои въпросът с течностите? Остава да ми покажеш някакво малко флаконче и да ми кажеш, че и то ще ти стигне за една седмица.”

“Не, няма флакончета. Въпросът обаче е изключително сложен и ако започна да ти обяснявам, ще ни трябва много време.”

“И като ми го обясниш, за да не би да ми се претовари случайно мозъкът, ти ще изтриеш обяснението си, нали? Все едно, че си писал нещо на черната дъска и след това вземаш парцала и изтриваш написаното.”

Усетих навреме, че ако продължа така, ще се ядосам и ще наговаря някои необмислени упреци към този, станал ми вече симпатичен, макар и неканен гостенин. Затова казах:

“А защо не ми оставиш едно кубче? Аз, за разлика от теб, нямам нареждания да не консумирам храна на извънземни, въпреки че тя едва ли с нещо ще ми хареса.  Просто от интерес.”

“Аз лично бих ти дал, но точно ти не бива да консумираш от кубчетата.”

“Защо, аз не се боя? И откровено казано, ако бях на твое место, бих хапнал с удоволствие една шкембе чорба, бих пийнал нещо качествено, а накрая кафе и цигара. Но в тази, голяма за твоя ръст глава, сигурно има имплантирани кой знае колко чипа, които и да ти се прииска да направиш нещо, което е забранено, ще вдигнат аларма, шефовете веднага ще се намесят и тогава горко ти.”

“Отново започнах да се заяждам. Много лош навик. Но нали в крайна сметка това си е един сън, защо пък да не се позабавлявам? Може и да не разбира от хумор, но не се и обижда.”, помислих си аз.

“Какво е това заяждам?”, попита той веднага.

“Прощавай, забравих, че можеш да четеш мислите ми. Това значи да дразниш, да ядосваш опонента си, без особени основания.”

“Защото в тези кубчета има извънредно силен стимулант за мозъка, който и аз не знам как ще ти подейства. Възможно е да ни причиниш още проблеми.”, отговори той на предния ми въпрос.

“Аз да ви причиня проблеми! Боже, Боже! Уж си много умен, а изведнъж почна да говориш такива нескопосани неща. И как ще стане това?”

“Това ще разбереш в края на разговора ни.”

“А боледувате ли?”, реших да сменя темата, но не и да прекъсна “разпита”, защото споменаването за „край на разговора” никак не ми хареса.

“При нас това понятие вече почти е изчезнало. Нашата наука отдавна е декодирала всички възможни болести и още при раждането ни, ни ваксинират с, както вие се изразявате, широкоспектърна ваксина, срещу всички болести. Всъщност, единствената опасност от заболяване, е контактът ни с други цивилизации с непозната за нас болест.”

“Значи вие все пак се раждате по някакъв начин? Това става както при нас ли?”

“Не съвсем, но почти.”

“Значи има и жени при вас? Хубави ли са, или и те имат такива големи глави?”, запитах аз и пак се зачудих на тази моя нетактичност, която всъщност не е толкова характерна за мен.

Този път той наистина успя да се усмихне и отговори:

“Имаме и жени и те според нашите вкусове са хубави.”

“А какво ще кажеш за българките? Супер са, нали?”

“Макар че вкусовете ни са различни, но на мен лично ми харесват, доколкото, разбира се, мога да усетя подобно чувство.”

“А възможно ли е да се сближиш със земна жена?”, отново “тактично” попитах аз.

“Изключено. Особено, когато сме в мисия.”

 “Ами вземи си отпуск и тогава ще бъде по-лесно.”

“Отпуск? Отначало ни беше трудно да разберем значението на тази дума. Такова нещо при нас няма.”

“Как така няма? Значи цял живот се блъскате като щури да се усъвършенствате и за отпуск нямате време. Че освен с усъвършенстването си, не се ли занимавате и с нещо приятно, с някакво хоби? Ами че то ако наистина е така, при вас си е истинска скука.”

“Ето още една дума, която при нас не значи нищо. Независимо от високата степен на нашето развитие, ние продължаваме да откриваме нови неща и светове и това е смисълът на живота ни.”

“Да, но вече има много разкази на жени, които твърдят, че са били отвличани от такива като вас и с тях са правени различни опити, даже и секс.”, побързах да се върна на предния въпрос.

“Това е друго нещо. Всичко се прави с научна цел.”

“Браво! Ами защо не ни изпратите няколко от вашите жени и ние да направим собствени научни опити? Да не би да сте ревниви?”, без да се усетя, тръгнах направо през просото.

“ Както вече ти казах, ревността е чувство, което при нас е само понятие, но лишено от съдържание.”

“Прощавай, но това, което ми разказваш, никак не ми харесва. Да не можеш да седнеш с приятели, да хапнеш, да пийнеш, да се повеселиш, да си разказвате разни лакардии и небивалици и макар за кратко да забравиш всекидневието и свързаните с него проблеми и тревоги. Всъщност, вие имате ли си приятели?”

“Имаме, но нашето приятелство няма много общо с вашето понятие по този въпрос.”

“Виж колко се заплеснах в задаването на въпроси и не се сетих да те попитам как се казваш. Остава и да нямате имена, а само някакви номера.”

Този път усмивката едва ли не го разхубави.

“Не, не сме номерирани. Когато сме в мисия, всеки от нас си има някакъв номер и букви, а иначе си имаме имена. Аз например се казвам..., но ти и него ще забравиш.”

“А аз си бях помислил, че вече сме приятели. И сигурно не трябва да казвам и дума на когото и да било за нашата среща и за този изключително интересен за мен разговор?”

“Не, но те съветвам да не го правиш. Просто няма да ти повярват, още по-малко пък ще те разберат.”

“Колко е прав. Направо ще ме изкарат побъркан.”, помислих си аз.

“Така е, въпреки че няма да са прави, защото вече има доста подобни случаи на Земята. Но основната част от разказите на безбройните “очевидци” са си чиста измислица.”, явно отново прочете мисълта ми.

“Затова си мислиш, че и на мен никой няма да ми повярва. Отново си прав.”

Нямах никакво намерение да спирам лавината от въпроси, затова веднага продължих:

“А можеш ли да ми обясниш нещо за разни хора феномени, които могат да влизат в миналото, дори и в бъдещето на други хора? Даже и в България имахме такъв феномен. Казваше се Ванга.”

“Известно ми е, но не знам доколко ще го разбереш. Това са хора, които по някакъв начин са успели да разкодират съответни масиви от информация и просто ги използват, без самите те да разбират по какъв начин са се добрали до тях.”

“Да, но тя беше една обикновена, необразована, при това сляпа жена. Как точно тя е могла да влезе в тези масиви от толкова невероятна информация?”

“Това обаче не значи, че и мозъкът й е бил примитивен. Явно е имало някаква необичайна причина, която е отключила съществена част от неговите възможности.”

“Да не искаш да кажеш, че тези, които твърдят, че животът на всеки от нас предварително е закодиран, са  прави? Не става въпрос за наследствеността, по която вече наистина имаме значителен напредък. Даже създаваме и клонинги. Но ако животът ни е изцяло програмиран, това  въобще не ми харесва.”

“Не е точно така. До известна степен има нещо подобно, въпреки че  конкретно създали се условия могат значително, ако не и коренно да го изменят.”

“Виж това вече е по-приемливо. Представям си какво ще стане с хората, ако предварително научат всичко, което ще им се случи. Ами че те ще загубят всякакъв интерес да правят нещо, което не им харесва, знаейки, че и без това няма да се отрази на живота им. От друга страна, като знаят, че колкото и да се трудят и стараят, няма да постигнат повече от онова, което, както казваме ние, им е “писано”, ще загубят интерес. Край на прогреса. Истинска катастрофа.”

“Това, което казваш, в основни линии е вярно. Когато се говори за програмиран живот, това не бива да се разглежда като някаква даденост, някаква константа, а като нещо условно, намиращо се в сложна функционална зависимост от множество фактори и от тяхната взаимна връзка.”

“Стана доста сложно. Но феномените, за които говорехме, понякога познават за неща, които ще се случат след години. Значи все пак има някаква даденост, клоняща към константа, която не се изменя с течение на времето.”

“Прав си, че  въпросът е сложен, но за вас. Не ти ли е направило впечатление, че земните хора помнят само това, което, както казвате вие, се е “сбъднало” и обикновено забравят безбройните случаи, когато от тези “предсказания” няма и помен в бъдещето? Просто е заложено нещо, което, не е абсолютно задължително да стане, защото както ти казах, то е в зависимост от конкретно съществуващите условия. И ако тези условия значително се различават от онези, които са били заложени в “прогнозата”, тя или не се “сбъдва” или се различава значително от оригинала.”

“Това вече не само е по-ясно, но и много повече ми харесва. Сега вече съм и по-спокоен, най-вече защото не обичам да съм “програмиран.” А как е при вас?”

“При нас генетически е заложена само целта за усъвършенстване, която всеки от нас, независимо от условията, при които живее, трябва да следва.”

“Умно! И не ви трябват врачки, оракули, астролози. Вървите към върха, като всеки си определя пътя, по който може да го достигне. Това е много по- справедливо.”

“Точно така, въпреки че аз нямаше да мога да го формулирам толкова образно.”

“И сегашната истерия, свързана с така наречения “птичи и прочее грипове” ли е кодирана предварително?”  реших съвсем да актуализирам нещата.

„Какво е това „прочее”?

„Приеми го като дрги подобно.

“Не. Всъщност този птичи и прочее грипове е далеч от главните проблеми на вашето човечество. Той просто не е от тях. Освен това голяма част от причините за появата им, както и предизвикване на масова психоза са изкуствени.”

“Това мога ли да го запомня?”

“Ако настояваш, може.”

“А кои са основните проблеми?”

Той отново се усмихна, този път наистина. Помълча малко, но след това започна да говори. Направи такъв страхотен анализ на нашето съвремие и неговото бъдеще, че аз го слушах с отворена уста, без да мигна. Когато млъкна отново реших да му се помоля:

“Моля те това, което току-що ми разказа, да не ми го изтриваш. Остави ми поне част от него. Обещавам, че на никого няма да го разказвам. Освен това, то се отнася за нас, а не за някой друг свят.”, искрено го помолих аз.

“Може би някой друг път и то много малка част от него, но сега това е невъзможно. Съжалявам, но с тази информация ще разполагаш само докато съм тук.”

“Ами ако съм включил записващо устройство? Тогава какво?”

“Нищо. Когато го пуснеш, на него няма да има никакъв запис. Но ти и без това не си задействал подобно устройство.”

“Така е. Все пак, няма ли някаква възможност да ми оставиш и частица от това, което каза за нашето човечество?”, продължих да го моля.

“Бих искал, но даже и да съм съгласен, центърът веднага ще разбере и ще ти го изтрие.”

“Аха, значи и вие се подслушвате като нас? Това не говори добре за една толкова развита цивилизация.”, изкоментирах не особено любезно, може би защото ми беше криво, че няма да ми остане нищо от това, което ми разказа за основните проблеми на човечеството.

“Не, това не е подслушване, както вие го разбирате. Ние имаме устройства, от които вие си нямате и понятие. Всяка моя стъпка, дума, действие и намерение се следи точно от специално устройство. Това се прави защото ако има отклонение от изпълнението на задачата, или ако съм изпаднал в трудно положение, да ми се окаже нужната помощ. В такива случаи устройството подава съответен сигнал за вземане на необходимите мерки.”

“А не ви ли е страх, че все пак земните хора могат да ви открият и да ви навредят? Ако една съвременна наша ракета уцели ваша “чиния”, тя неминуемо ще стане на хиляди парчета, следящото някъде другаде устройство само ще си писука и никой вече няма да може да помогне на разпарчосаните ти колеги.”

“Няма да ни уцели, защото просто няма да излети, или в най-лошия за нас случай ще излети в друга посока. Поне засега, тази опасност е пренебрежимо малка. Ние сме в състояние да неутрализираме всяка ваша заплаха, поне засега.”

 “Но се говори за разбити извънземни летящи чинии, а част от екипажите били прибрани и изследвани от земни учени. Даже се допуска, че някои членове на екипажите са оцелели. Вярно ли е това?”

“Има такива случаи, но те са предизвикани от аварии, а не от ваша намеса.”

“В такъв случай установявате ли контакт със земните служби?”

“Да, но повече нищо не мога да ти кажа.”

“Защото така сте разбрали с хората от земята ли?”

“Да.”

“А защо според теб подобни случаи се пазят в най-строга тайна?”

“Причините са различни.”

“Не можеш ли да ми кажеш поне няколко от тях?”

“Голяма част от тях и сам знаеш или се досещаш, а другите просто е по-добре да не научаваш.”

“Защо?”

“Защото ще ти подейства като студен душ, както вие се изразявате.”

 “Добре. А какво вярно има в някои твърдения, че ние, земните хора, сме били нещо като опитни зайчета на някаква свръхразвита цивилизация като вашата?”

“На този въпрос не мога да отговоря.”

“Не знаеш, или не искаш да ми кажеш? Аз за разлика от теб не мога да чета чужди мисли, още по-малко твоите. Известно ти е, че ние земните хора, сме доста недоверчиви.”

“Наистина не знам. Подобна възможност не може категорично да се изключи, въпреки че наистина клони към нула. Ако това наистина е така, то не е нашата цивилизация. Аз лично мисля, че няма такова нещо, още повече, че ако е истина, при всички случаи щяхме да разберем.”

“Впрочем вие от кои човечета сте? От добрите или лошите?”

Този път чух нещо наподобяващо смях.

“Нямаме намерение да навредим с каквото и да било на вашето човечество. Все още обмисляме как най-безболезнено да ви предпазим от нови безумия.”

“Да, но докато вие се чудите какво да предприемете, ние можем да се самоизтребим, нещо, за което вече имаме всичко необходимо.”

“Не, това няма да допуснем, защото сме в състояние да блокираме подобни действия.”

Бързах да задавам нови и нови въпроси, затова и не се спрях повече на безумията, които хората могат да извършат (че те май предимно с това се занимават) и продължих:

“По земята има много странни неща, станали или изградени преди хиляди наши години, за които все още няма безспорно обяснение. По това време развитието и възможностите на тогавашното население на земята са били такива, че просто не са могли да го направят със собствени сили. Остава обяснението, че това е дело на извънземни, или най-малкото с тяхно съдействие, ако не и директно участие.”

“Земята винаги е била посещавана от развити цивилизации и то според вашите представи, от много отдавна. В това няма нищо чудно.”

Отново не се задълбочих и зададох следващия въпрос:

“А има ли прераждане?”

“В известен случай да.”

“Може ли по-подробно? Например аз прероден ли съм?”

“На този въпрос няма да ти отговоря. И знаеш ли защо?”

“Не, но ми е много интересно да чуя.”

“Защото, ако хората са сигурни, че ще се преродят, няма да гледат достатъчно отговорно на сегашния си живот.”

“Отново си перфектен в разсъжденията си. Знаеш ли, бил съм в Индия и лично съм се убедил в това. Бедните хора, които са твърдо убедени, че имат девет, или не знам колко живота, нерядко решават, че няма защо да продължават мизерния живот, който живеят в момента и въобще не държат на него.”

“А не бива да е така, та ако ще да имат и сто живота. Защото развитието не само ще спре, но и ще тръгне назад.”

“Е, това вече доста прилича на шаблонно клише, въпреки че наистина е така. Аз лично не вярвам в прераждането”, казах аз и за да не се обиди, продължих:

“Мога ли да те попитам за нещо, случило се с мен самия,  за което освен че нямам даже най-елементарно обяснение, но до известна степен ме смущава?”

“Питай.”

“Една вечер си лежах кротко по гръб на пясъка в Сахара и се любувах на прекрасното небе с едри звезди, на луната и красивите перести облачета, когато неизвестно как  попаднах в един средновековен град, който макар и в прекрасно състояние, беше напълно безлюден.”

“И какво те смущава?”

“Ами това, че няколко години по-късно, наистина попаднах в същия град, естествено, с доста модерни изменения и вече пълен с хора и други живи същества. Оказа се, че този град съществува реално, но се намира на хиляди километри от мястото в пустинята, където бях.”

“Няма защо да се притесняваш. Просто си се върнал назад във времето.”

“Колко ти е лесно да го кажеш, но на мен не само че не ми е лесно да го разбера, но нямам и най-елементарна представа как подобно нещо може да се случи. Въобще не съм и мислил да посещавам град, за който и без това тогава не знаех, че съществува. Как е възможно само за миг да се преодолеят хиляди километри? И което е най..., не знам даже как да го назова, но да кажем невероятно,  беше, че в същото време тялото ми продължаваше да си лежи на пясъка и никъде не е ходило. Кой тогава е посетил града?”

“Този механизъм е доста сложен и не знам как да ти го обясня, за да можеш да го разбереш. Мога само да ти кажа, че има и други земни хора, на които се е случвало същото, дори се опитват да го обяснят, макар и все още много елементарно. Но ако пак ти се случи подобно нещо, въобще не се притеснявай, просто както казвате вие, се забавлявай. Само се подготви, че няма да ти повярват.”

Исках да го попитам и за други странни неща, но вече беше ясно, че отговорът ще бъде сходен на горния и се отказах. Вече чувствах, че започвам толкова да харесвам моя гост, че никак не ми се искаше да се разделям с него. Дори бях започнал да го обичам.

 

Тъкмо се готвех да задам следващия си въпрос, той се размърда на стола и каза:

“Време е да тръгвам и затова ще ти обясня  защо съм дошъл тук, въпрос, който и без това отдавна ти се иска да зададеш.”

“Прав си. Как стана така, че довтаса точно при мен и то по никое време? Само че моля за точен отговор.”

“При нас неточни отговори няма.”, каза Уфи и без да се засегне  продължи:

“Преди няколко ваши дни установихме, че някой е влязъл в една наша учебна, естествено закодирана система. И не само е влезнал, но е успял  да я разстроии трябваше доста да се потрудих докато  я възстановим."

Замръзнах. Веселото ми настроение и напереното ми държание изчезнаха яко дим. Фактът, че съм напълно убеден, че това е само един сън, не ме успокои кой знае колко. Едва успях да промълвя:

“И този някой съм аз, така ли?”

“Да.”

“Значи това, което непрекъснато ми се явяваше, когато си затворя очите си, е бил някакъв пулт  от въпросната ваша кодирана система?”

“Точно така. И за нас все още е загадка как се е получило това.”

“Но аз нищо не можах да разбера от това, което виждах.”

“Това ни е известно, но по някакъв начин си успял не само да влезеш в нея, но и да измениш редица важни за правилното й функциониране параметри. Затова сега ще ми позволиш, аз да ти задам няколко въпроса и те моля да ми отговориш откровено, защото и без това ще разбера дали говориш истината или не.”

Това отново ме подразни. Дори до известна степен ми възвърна самочувствието, както и увереността, че това наистина е само един сън. А насън всичко може да се случва, но щом се събудиш, нещата веднага си застават на мястото, при което опасности, заплахи и т.н., видени или преживени в съня  изчезват яко дим.

“ При мен пък няма неискрени отговори. Ще ти отговоря с удоволствие, стига да мога да ти бъда полезен. Въпреки че, като знаеш толкова много, защо идваш не знам от къде си да ме разпитваш?”

“Защото при нас коефициентът на сигурност е по-висок, отколкото при вас и обезателно трябва да се изключат всички възможни пропуски и рискове.”, отговори той и веднага след това попита:

“Как точно влезна в системата?”

“Откровено казано, нямам каквото и да е понятие. Аз съм влизъл в какви ли не чужди лаборатории, институти, центрове, дори морги, но това е било реално, а не виртуално. Прощавай, но просто не мога да го асимилирам. Единственото нещо, в което съм сигурен във връзка с извънземните цивилизации е, че такива има - едни в зародиш, други неизмеримо по-развити от нас, но толкова. И то не защото съм ги виждал, а защото обратното просто е нелогично. А тук става за въпрос за нещо, за което не съм имал каквото и да понятие, да оставим пък, как съм успял да я разстроя. Наистина виждах някакво табло без да съм заспал, ставаха промени в каретата, но него всъщност реално го нямаше.  Просто за кратко си бях затворил очите, когато това табло, всъщност не знам как да го нарека, ми се яви. И така всеки път, когато си затварях очите, въпреки че бях в будно състояние и отлична физическа форма. След това внезапно изчезна.”

“Това наистина е пултът за управление на въпросната система. А е изчезнал едва, когато прекодирахме системата. Запомни ли някои от старите кодове?”

“Да, един, дори бях решил да го запиша.”

“Успя ли?”

“Не, заплеснах се с други неща и когато реших да го направя, вече го бях забравил, за което още съжалявам.”

“Какво още можеш да ми кажеш?”

Тогава най-подробно му разказах всичко, което се бе случило.

“Смяната на съдържанието на тези “карета”, както вече ти казах е довело до смяната на редица важни параметри.”

“Може би ще ми помогнеш да си обясня, как един обикновен земен човек, без въобще да е мислил за това, се е набутал в някоя от вашите системи? Значи ли това, че тя не е била сигурно кодирана и защитена? При това аз не съм хакер. А и да бях супер добър и да няма равен на мен, просто няма как да вляза във връзка с вашите системи. Безспорно, система като нашия интернет или нещо подобно, за вас е нещо съвсем архаично, за което в най-добрия случай би могло да се прочете само в много стари ваши архиви. Освен това нали каза, че при вас коефициентът на сигурност е много висок?”

“Не значи, че системата е била лошо кодирана, нито пък, че коефициентът на сигурност е бил малък. Въпросът е другаде, но ми е трудно да ти обясня така, че да ме разбереш. Вие все още не знаете куп неща, свързани с възможностите на мозъка. Вашият мозък не е с по-малки възможности от нашия, или ако има някаква разлика, тя преди всичко се дължи на факта, че още не сте в състояние да използвате неограничените му възможности. Ще се опитам да си послужа със земен пример. Ако една ваша нива, колкото и почвата й да е плодородна, не се обработва и засява, тя няма да роди нищо полезно, или ще поникнат ненужни бурени, за чието изкореняване след това ще загубите ценно време. Така е и с мозъка.”

Слушах го внимателно, без да го прекъсвам, още по-малко да се заяждам.

“Вие все още продължавате да свързвате нещата предимно с тяхната материална същност. Не искам да кажа, че по въпроса не се работи при вас, че нямате известни успехи, но разработките ви в това отношение още са в най-първичен стадий.

Възможностите на мозъка наистина са необятни, в това и вашите учени са напълно убедени, но вие продължавате да използвате твърде малка част от тях. При теб се е получило някакво случайно отключване, в резултат на което си влязъл в системата ни. Безспорно е, че не си го планирал, но се е получило.”

“Защо пък точно при мен? Да не би аз да съм най-умният човек на Земята?”

“При нас понятието най-умен не се употребява. Това можеше да се случи и с друг човек. Просто вследствие на някакъв, все още неизвестен и на нас самите, активатор, мозъкът ти се е активирал до такава степен, че е успял да проникне даже в нашата система.

“Може ли по-конкретно?”

“Може, но след минути, това което ще ти кажа също ще бъде изтрито.”

“Няма значение, макар и за минути ще съм ти благодарен, ако ми обясниш макар и частица от възможностите на мозъка. Излиза, че в даден момент, провокиран от нещо, част от него или…всъщност не знам какво, може да напусне тялото ни, да си се разхожда където поиска и да прави разни чудеса.”

“Чудеса няма. Има само липса на достатъчно информация, която да е в състояние да ги обясни.”

“Аз лично съм съгласен с това. Но да се върнем на въпроса. И при нас има случаи на преместване на предмети от разстояние, телепатии и доста други необясними за нас неща, но засега това, поне за хора като мен, си е някакъв феномен и толкова. Може ли тези процеси изкуствено да се провокират, но да бъдат контролируеми? Както например разпадането на ядреното гориво? ”

“Може и за това става въпрос. Но тези неща са от най-висше естество, а вие все още не сте готови за това.”

“Досега много пъти употреби “все още.” Кога поне част от това твое “все още”, ако не изцяло, поне частично ще изчезне?”

“Когато овладеете процесите, за които се отнася.”

“Благодаря за “изчерпателния”, отговор, но отново те моля да ми разкриеш някои от неразкритите “все още”, тайни и възможности на нашия земен мозък.”

“Казах ти, че и да ти обясня, макар и малка част, в паметта ти няма да остане и следа.”

“Разбрах, разбрах, но независимо от това, ми кажи. Поне за миг ще знам нещо, което може би хиляди поколения след мен няма да знаят.”

Единственото нещо, което още си спомням е, че когато започна да говори, направо се вцепених. Отново ми стана пределно ясно колко тяхната цивилизация е, както ние казваме, на “светлинни години” пред нас. Дожаля ми за примитивния стадий, в който “все още” се намира нашата “цивилизация”. От друга страна си помислих, че по-добре да е така. Представих си какво би станало, ако ние, при нашето несъвършенство и жестокост, овладеем преждевременно техните знания, технологии и възможности. Прав беше моят неочакван гостенин, че първата ни работа ще е да се избием и да взривим земното кълбо.

Спомних си поговорката “На луда крава, Господ рога не дава” и му я казах.

“Много мъдро. Затова и не бързаме с предоставянето на висши наши технологии.”

Тогава се сетих за момента, преди заспиването ми на бюрото и казах:

“Да, но има още нещо, което не разбирам как не си констатирал или “прочел”?”

“И какво е то?”

“Когато тази нощ, преди да заспя на бюрото, пред мен, макар и за секунда отново се яви вашият пулт. Надявам се това да е бил същият, който вече бях виждал и преди, а не прекодираният. Ами ако е бил новият? И какво би станало, ако ти не ми беше обяснил, че с моите разходки из този команден пулт мога да променя важни параметри за функционирането на системата? Нали щях, без въобще да подозирам, още по-малко да го искам, да ви причиня куп неприятности, ако не и нещо по-лошо?”

Тогава за пръв път ми стори, че това иначе безизразно лице като че ли се изпъна. Значи все пак и те имаха някакви остатъци от чувства.

“Успя ли да запомниш нещо?”, попита той с леко изменен глас, но сега вече си мисля, че просто така ми се е сторило.

“Нищо.”, искрено отговорих аз.

“Чак такова нещо не сме очаквали. Сега ще ти кажа нещо, което трябва стриктно да изпълниш.”

“Чакай, чакай. Ако може, без заповеди. Просто не обичам да ме командват, та било и такива като вас.”

“Това не е заповед, а е във  взаимен интерес. Ако евентуално отново ти се случи нещо подобно, което почти е невероятно да стане в бъдеще, концентрирай се само в червения бутон, горе в десния ъгъл, без да се разхождаш по командните полета на пулта и аз веднага  ще пристигна при теб.”

“Добре, щом е така, обещавам да направя точно както казваш, въпреки че много бих искал пак да ми се яви този пулт.”

“Защо?”

“Не за да ви навредя, в това можеш да бъдеш абсолютно сигурен, а просто да използвам червения бутон.”

“Това пък защо ти е?”

“Аха, значи не всичко можете да прочетете от ставащото в главите ни?”

„Така е, защото както ти казах, възможностите на мозъка са необятни както казвате вие.”

„Добре, това вече го разбрах, но искаш ли сега пък аз да ти кажа защо не можа да разбереш защо искам да натисна червения бутон?”

 „Защо?”

 „Защото, скъпи ми всезнайко, ще имам възможност отново да те видя. Не разбираш ли най-после, едроглаво, опулено човече, че вече толкова те обичам, че наистина с удоволствие бих те срещал отново и отново и ще чакам с нетърпение всяка нова наша среща?”, искрено казах аз и развълнуван от внезапно обзелите ме чувства отново го погледнах в огромните очи, очаквайки, че ще се “ядоса”.

За първи път, откакто беше дошъл, видях в тези безизразни очи подобие на  влага. Той се опита да каже нещо, но се отказа. След това тихо промълви:

“Това е най-хубавият миг в живота ми. Никой досега не ми е казвал, че ме обича, въпреки че досега за мен това беше само едно понятие. За първи път ми го казват. Може да ти е странно, но аз съм..., аз съм... как го казвате вие..., безкрайно... щастлив. Сега, макар и донякъде, започвам да  разбирам какво значи това чувство. Може да сте с хиляди ваши  години назад от нашето развитие, но едва сега започва  да ми става ясно какво значи вашето истинско приятелство, както и че в това отношение ние, увлечени в непрекъснатото си усъвършенстване, прекалено много сме се самоосакатили. Поне за мен, ти направи, както казвате вие, истинско чудо.”

Затресе ме неочаквано силно вълнение. Така ми се поиска да го прегърна и разцелувам, но по непонятни и досега причини, не го направих. Също както тогава с римския патриций.

Защо? Каква сила ми попречи да  го направя? Навярно цъкащото някъде следящо  устройство. Проклето да е. Сигурен съм, че до края на земния си живот ще съжалявам за това. И ще има защо.

Настъпи пълно мълчание. Един обикновен, нормален земен жител и един пришелец от далечен и непознат за нас свят, стояха безмълвни и не бързаха да прекъснат това мълчание, което за тях означаваше толкова много.

Когато се посъвзех, го попитах:

“Уфи, мога ли да помоля за нещо?

“Какво е това Уфи?”

“Името, с което съм те кръстил и с което оттук нататък ще те наричам винаги, когато си мисля за теб.”

На лицето му изгря най-хубавата усмивка, която някога е имал, ако въобще се е усмихвал до нашата среща.

“И за какво искаше да ме помолиш?

“Не може  ли да останеш още малко? Виж колко приятно си разговаряме. Освен това имам още толкова въпроси.”

 “Изключено. При нас точността е абсолютна.”

“А ще се видим ли пак? Можеш и без повод да ме посетиш. Явно, ти едва ли ще ме поканиш на твоята “чиния.” Ето сега те каня най-сърдечно отново да ми погостуваш.”

“Едва ли ще разбереш колко ми се иска. Даже аз самият не мога да проумея това съвсем ново и непознато досега за мен чувство. Много се надявам някога и това да стане.”

Отново настъпи мълчание, което обаче в никакъв случай не можеше да се класифицира като тягостно. След това казах:

“Уфи, още в началото ми каза, че не сънувам, но единствения начин да повярвам в това, е да ми оставиш нещо твое.”

“Не може. Пък и не ти трябва. От опита, който имаме, съм сигурен, че точно земни хора, щом разберат, че притежаваш нещо от нас, веднага ще те приберат и като дойда следващия път в този кабинет, няма да има с кого да си говоря. Нещо, което едва ли бих могъл да преживея. А ако толкова ти трябва доказателство, можеш и сам да си го намериш, въпреки че наистина не ти е необходимо и много те моля  да не го търсиш. Може би най-добре ще бъде въобще да забравиш за тази наша среща. Може би трябва да ти я изтрия цялата.”

“Моля те, Уфи, само това не! А ти ще можеш ли с лека ръка да я забравиш?”

“Ние почти не можем да забравяме, но и да можех, никога не бих забравил точно това.”

Чух някакъв много слаб звук, който не мога да сравня с нещо познато и реших, че така ми се е сторило, което беше и най-вероятно. Той обаче почти скочи от стола и каза:

“Трябва да тръгна веднага.”

Погледнах часовника си. Показваше три часа сутринта. Когато се обърнах, него вече го нямаше. А исках да му задам още толкова въпроси. Най-малко можехме да се сбогуваме като възпитани хора. Дори не успях да му стисна четирипръстната ръка. Това ме разстрои толкова много, че просто не бях на себе си.

Един нов, изключително стойностен приятел, когото познавах от часове и то насън, си беше отишъл навярно завинаги, отнасяйки със себе си част от сърцето ми. Такава болка съм изпитвал само когато навремето се разделих в Сахара, с един от вождовете на туарегите и техния шаман преди много години.

 

Събудих се и погледнах часовника. Едва успях с овлажнелите си очи да видя, че е три часа и пет минути.

“Санта Мария, какво пък беше това?”

И както винаги в подобни случаи, започнах да търся някакво обяснение. Този път обаче неочаквано бързо го намерих и то напълно ме задоволи.

“Разбира се, това си беше един сън, макар и необикновен, изключително интересен и с много сантиментален край. Нищо повече. А причината е проклетото “табло”, което наистина “виждах”. Поне в това няма никакво съмнение, защото ставаше, когато бях в напълно будно състояние. Но навярно мозъкът ми, в старанието си да изясни това загадъчно нещо, за което непрекъснато си мислех, е решил да се пошегува със собственика си и е сътворил този толкова занимателен, но и донякъде тъжен сън, от който при това съм запомнил значителна част. Всичко е наред и този път няма място за безпокойство или безплодни лутания.”

Спомнях си различни моменти от случилото се и си казах:

“А сънят наистина беше супер. Освен това, дали този мой гостенин е идвал или не, дали е реален или не, вече няма решаващо значение, защото аз наистина го обичам. Дано само не забравя това, което току-що сънувах.”

Това наистина логично и фактически необоримо обяснение, успя да разсее всякакви съмнения. Станах и спокойно отидох да си легна. Изтощен от силното душевно вълнение, веднага съм заспал, за да се събудя чак към обяд, без да сънувам каквото и да било.

 

На сутринта жена ми, която, даже не ме е усетила кога съм се прибрал, излязла тихо и ме оставила да си поспя. Когато се събудих, още в леглото затворих очи с надеждата да видя така желаното нещо, но нищо не се появи. Станах , взех един душ, избръснах се и  съвсем бодър седнах, на вече приготвената от жена ми, маса за обяд.

Всичко си беше  застанало на мястото, само чувството, че съм се разделил с нещо, което ми е станало много скъпо, продължаваше. Дори ми стана мило, когато разбрах, че вече се бях затъжил за Уфи.

„Не съм те усетила кога си слязъл. Сигурно е било много късно, защото аз си легнах към полунощ.”, каза жена ми.

„Значи и твоето часово време се е променило и вече няма да ми се караш?, реших да се пошегувам и добавих: „ И какво те задържа толкова?”

„Гледах филм, който освен, че ме разсмя до припадък, но и ме върна години назад.”

 

Качих се в кабинета си и с удоволствие си спомнях за странния си сън и интересния разговор с моя неканен, за сметка на това пък невероятен, по своему симпатичен и неочаквано станал ми толкова скъп, гостенин. Повтарях си това, което той ми беше казал, но щом стигнех до забранените зони, веднага се явяваха бели полета. Но за разлика от друг път, тези “изтрити” от паметта ми пасажи, не ме разстроиха.

“Все пак, по-добре нещо, отколкото нищо.”, мъдро си казах аз и включих компютъра.

 

За да се откъсна от завладелите ме мисли, реших да послушам новите записи на отлично подбрана музика, осигурена от моя съсед и приятел арх. Владо Антонов. Беше ми донесъл нов диск предната вечер, който, без да сложа в кутия, оставих върху другите дискове до компютъра, за да го пусна веднага щом приключа с програмата, нещо което, поради късния час не бях направил.

Взех диска  и го сложих в едно от DVD-та. Но вместо музика, на монитора се яви... началото на филма “Зелева супа” с Луи де Фюнес, филма, който жена ми бе гледала същата вечер, но на долния етаж, докато аз съм бил горе.

Онемях. Бях взел най-горния диск от купчината до компютъра, без да прочета какво пише на него. Празната обложка с надпис “Зелева супа” стоеше върху самия компютър.

Стоях като препариран. Отказах се от каквито и да било разсъждения и коментари. Накрая смених диска и се опитах да се наслаждавам на прекрасната музика. Не се получи. Не успях и да спра потока от мисли за случилото се през нощта, още по-малко да притъпя болката си от една раздяла, за която едва ли някой ще научи, още по малко ще разбере.

Изключих компютъра, слязох долу, взех кучето Джеки и го заведох на разходка в градината. Това беше най-дългата му разходка в Докторската градина, откакто се беше родил.

 

Този път побързах да опиша всичко, останало в паметта ми, преди да забравя и него. Препрочитам написаното и с  удоволствие си спомням за срещата ми с Уфи, но… и с голяма доза тъга. Желанието ми да го срещна отново е толкова силно, че вече съм убеден, че това наистина ще стане. Дано е по-скоро!