Необичайно запознанство
Тя сви по тиха и тъмна улица, която беше прекият път към дома ѝ. Тогава не мислеше, че е доста късно и може да е опасно. Искаше колкото може по-бързо да се прибере. Връщаше се от едно тържество с колеги в ресторант.
Много късно усети леките му почти котешки стъпки. Той сграбчи чантата ѝ и дръпна с всичка сила. Биляна стисна здраво дамската чанта – в нея беше телефонът ѝ и личната ѝ карта, не искаше да ги загуби толкова нелепо. Успя да види, че младежът е слаб на вид. Той теглеше към него, тя също – към нея. В един момент леко отпусна, след което рязко успя да издърпа чантата от ръцете му и го ритна в крака. Биляна се затича, а той хукна след нея. Мястото беше пусто, а часът 23, 30, не трябваше да допуска да я настигне.
Не беше много бърза и усети, че разстоянието между тях се скъсява.
Затърси телефона, за да избере 112 за помощ, но просто нямаше време. Усети как я догони и ѝ нанесе удар в ръката. Тя се опита да отвърне на удара, но в този момент се спъна. Очакваше крадецът да отмъкне чантата, когато някой силно извика. Преследвачът ѝ стреснато се огледа и хукна в обратната посока. Биляна се опита да стане, въпреки болката в дясното коляно. Една силна ръка я обгърна и ѝ помогна да се изправи.
–Как сте? Може ли да ходите? – попита непознатият.
Чак сега тя се разплака.
–Мога. Добре съм… Извинявайте, че плача… От нерви е.
–Спокойно! Ще Ви изпратя до Вас.
–Откъде идвате толкова късно и защо сама?
–От тържество с колеги. Друг път си викам такси, но сега реших да се прибера така. Всъщност не живея далече.
–Нощем си е опасно. Има всякакви типове.
–Много Ви благодаря! Спасихте ме.
–За нищо. Всеки би го направил.
–Не е така. Благодарна съм.
Тя накуцваше и чак сега осъзна, че той я беше прегърнал и я подкрепяше. Почувства се неудобно и той като че ли усети това.
–Не се притеснявай! Сериозен човек съм.
–Много благодаря. Но и Вие доста късно се прибирате – вметна Биляна.
–Така е, но аз все пак съм мъж.
–Прав сте. Жените сме слаби създания.
–Напротив, Вие сте силна, видях опита да се защитите. Какво работите?
–Учителка – простодушно отговори Биляна. –А Вие?
–Писател съм. Но то сега всеки се счита за такъв, само че аз се занимавам професионално. Христофор Младенов съм, ако сте чували или чели нещо от мене. Предлагам да минем на ти.
–Съгласна съм. Разбира се, че съм чела. Та аз преподавам български език и литература, чета постоянно. Много си добър. Радвам се да се запозная с теб дори и при тези обстоятелства… Казвам се Биляна Петрова.
–Изключително ми е приятно – добави той.
Двамата замълчаха, всеки унесен в мислите си.
–Ето че пристигнахме – обади се Биляна.
Пред блока беше осветено и тя успя да го разгледа. Беше мъж на средна възраст, с прошарена коса, но много хубави черти на лицето.
Той подаде ръка за довиждане и ѝ пожела лека нощ. Тя благодари и отвори входната врата. Христофор тръгна, но после се обърна и попита:
–Искаш ли да се видим някой път? Ще ми бъде приятно!
–Да се видим! – съгласи се Биляна. Размениха телефони и тя се прибра.
…
Ето как нещо лошо може да доведе до нещо хубаво. На следващия ден бях на училище, но мисълта за Христофор приятно беше заседнала в съзнанието ми. Познавах творчеството му. Бях прочела доста неща. Харесваха ми. А сега, след като го видях на живо, усетих и чара му като мъж. Вярно беше значително по-възрастен, но в него имаше нещо, което привлича. Искаше ми се да заспя, но някъде там в съзнанието ми имаше една малка част, която не спеше, извикваше неговия образ. В крайна сметка неусетно съм заспала.
Изминаха повече от десет дни, в които Христофор не се обади. Помислих си, че едва ли ще го направи. Та всеки си има собствен живот. Не е задължително да я включи в неговия. Но ето че днес ѝ позвъни с предложение да се видят на вечеря. Щяха да хапнат в заведение.
Зарадвах се. Исках да го видя поне още веднъж. Приготвих си и подарък – трябваше да му благодаря за помощта.
Едва дочаках 19 часа. Оправих косата си и сложих малко грим – все пак трябваше да изглеждам добре. Нямах търпение да го видя. Тръгнах по-рано и по пътя се спирах, разглеждайки витрините на магазините – само и само да мине времето.
…
Щеше да я види пак. Биляна беше умна и интелигентна, притежаваше и чар. Разбира се Христофор имаше много кандидатки. Някои много по-красиви от нея, но не му бяха интересни. Повечето от тях бяха повърхностни и безотговорни създания. Беше се женил два пъти, но все не се получаваше удачно съжителство. Времето си минаваше и той живееше сам. Може би това беше причината за голямата му продуктивност – пишеше непрекъснато. Христофор усети, че се притеснява по някакъв начин от срещата. Странно това не беше му се случвало. След толкова връзки и раздели, той считаше, че е неспособен на истински чувства, но… Сърцето му с неравните си удари издаваше вълнението му.
Христофор влезе в заведението и се настани удобно на една от масите. С писателския си усет разгледа обстановката. В себе си събираше всякакви впечатления, можеха да му потрябват в някой от разказите.
Тогава забеляза, че тя влиза. Беше съвсем различна от оная нощ, когато я видя. Облечена стилно и много по-красива! Той стана, за да я посрещне, и ѝ помогне да се настани.
–Винаги ли отиваш някъде с такава точност? – обикновено чакаше дълго тези, с които отиваше на среща.
–Не обичам да ме чакат – простичко отговори тя.
Биляна беше толкова различна от всички други, с които беше го свързвала съдбата. Тя се усмихна и му се стори, че цялото заведение, неугледно до скоро, се преобрази. Подаде му някакъв пакет.
–Но какво е това?
–Подарък. За благодарност.
–Не беше необходимо!
–Напротив, заслужаваш го.
–Благодаря тогава!
Поръчаха си вечерята и се заприказваха за най-банални неща. Постепенно разговорът се измести за близките. Той я предразположи и тя откровено му разказа доста неща за живота си и за този на роднините. Първоначално слушаше внимателно, но после изключи. Единственото, което искаше е да вземе и задържи ръката ѝ. Това би го направило много щастлив. Усети, че когато говори, гласът му не е същият. Толкова искаше да ѝ се хареса.
–Но ти не ме слушаш… – Биляна беше усетила неадекватните му отговори.
–Виж аз… Просто мислех за нещо… Извинявай!
–И за какво, ако не е тайна?
Той премести стола си до нейния и прошепна на ухото ѝ.
–Желая те, Биляна!
Тя се изчерви:
–Аз пък си помислих, че е нещо сериозно…
–Никога не съм бил толкова сериозен.
Той хвана ръката ѝ и тя усети вълнението му.
–Желанието ми е толкова истинско.
Тя разбра с душата си, че е искрен и потръпна от допира на ръцете им. Единственото, което успя да каже, беше само:
–У нас или у вас?
Съзнаваше, че въпросът ѝ е глупав и безсмислен, но знаеше, че каквото ѝ да му каже е излишно. Той я разбираше без думи.
–У нас – отговори той.
Христофор плати сметката и те излязоха прегърнати от заведението…
Мария Мустакерска
© Maria Mustakerska Todos los derechos reservados