Какво да сторя? Не виждах изход. Нямаше да се измъкна лесно от тази ситуация. Главата ми забръмча, мислите ми се стрелкаха в пълен хаос. Исках да помогна на момичето, но не ми идваше на ума как да се измъкна от гнева на Мойра. Още виждах стоманените и очи, безизразни и студени, че чак те пронизва хлад…Трябваше само да карам пикапа. Що ми трябваше да отварям отзад?
– Виж, Долорес, ще измисля нещо. Ще помисля. Трябва да има начин. Сега ще трябва да продължим. По пътя ще измисля…
Долорес ме гледаше невярващо. Явно не вземаше чутото за истина. Очите и бяха широко отворени и ме преценяваха дали я лъжа. Откопчах белезниците от ръцете ни и влязохме в колата. Долорес седна отпред до мен, толкова есествено беше, сякаш цял живот е седяла там. Ако ни срещне някой ще помисли, че сме тръгнали на пътешествие. Приглади до колкото можа с ръце къдравите си коси. Дръпна колана и го закопча умело. Погледна към мен и прошепна:
– Gracias.
Завъртях ключа, двигателя запали и подкарах микробуса, следвайки ука ...