"неРомантично"

Забравих някъде романтиката си… Там зад ъгъла, в задънената улица, която приема такива като мен, които подаряват празнотата си на вятъра… А може би нарочно я оставих да си тръгне?…

Тъжно е, когато се опитваш да направиш някого щастлив, а той не вижда това. Тъжно е, когато даваш любов, а получаваш равнодушие. Тъжно е, когато мислиш, че си всичко за някого, а се оказва, че си просто запълване на празното пространство вкъщи. Тъжно е, когато се почувстваш безличен, просто Никой, викащ и просещ малко истинска любов. И този Никой бива заменен толкова лесно, с грацията на полета на мисълта… някъде витаеща в пространството и търсеща среща с още по-вълнуващото Нищо…

Като се замисля, всичко това дори не е тъжно… даже бих си казала, че е забавно. Забавно-смешно, иронично, похотливо, хилещо се някъде отвътре, напомнящо с грозноватата си усмивка за ужасяващата празнота, която тайничко отваря вратата към себе си… Двулично, плашещо, изкушаващо… и толкова лесно достижимо.

В какъв красив пейзаж рисуваме живота си – преливащи се цветове в гамата на сивотата, тук-там проблясващата светлина на полубудната ни съвест!

Радваме се на паяжината, умело плетена, с която увиваме душата си… може би, за да я предпазим, за да я съхраним от лошото… но дали наистина я съхраняваме, или я подаряваме на Нищото…