Несподелено

  Събудих се. Все още  беше тъмно и тихо. Само досадният часовник с насмешка нарушаваше тази тишина и ми посочи ранния час. И подигравателно ме попита: “Пак го сънува, нали?” Надигнах се бавно и погледнах през прозореца – там все още блещукаха звездите. Светеха по-силно от всякога. Вече не ги харесвах. Мисля, че те ми изпращат всички онези сънища, в които Той –  неотразимият, ме обичаше и държеше за ръка, докато се събудя. Не исках да се събуждам, защото мястото до мен е винаги празно. Отново сама, отново тъжна. Една пареща сълза се търкулна мъчително по бузата ми. Чувствам се празна, по-празна от всякога.  Сякаш, докато съм спяла, някой е пробил гръдта ми и е извадил сърцето ми – горещото обичащо сърце. Поставих си ръката там, където се предполага, че му е мястото  и отдъхнах. Никой не го бе взел. Биеше равномерно и отчетливо. Тогава каква е тази празнина, какво усещах? Защо ми бе така пусто? Защо като мисля ми става пусто и студено?

  Няма да забравя никога всеки негов допир, всяка целувка, всяка прегръдка. Гласът му – този плътен ангелски глас отекваше в мен дори, когато мълчи. И уж не бях влюбена! А защо мислите ми бягат лудо към него? Защо още виждам чертите на лицето му? Защо ме боли като се върна назад? Защо е така пусто…

  Искам да плача, а не мога. Искам да забравя. Толкова много ли искам?!