От време на време, когато ми оставаше свободно място през деня се срещах с един приятел, беше странна птица, хората му викали „Обезумелия“ с някакъв хумор и лека шега. Винаги когато сядахме някъде, на някое местенце, където няма много нация, някое местенце в града което обезшумяваше гласовете, смеха и изблиците на хората, но шума на колите още се чуваха.

  Един ден бях седнала до него, можех да видя силния му характер още щом го видя. Седнахме и започнахме да говорим, аз бях наблюдател, погледа ми следеше всяко едно действие и емоционални изблици, беше като нарисувана картина, като книга. Следях всяка една негова дума и не ми стигаше време на я преосмисля, защото другите му думи, да тях неспирно ги взимах в ръцете си, като нежен, влажен пламък, който си тръгваше за секунди преди да разбера неговата формула. 

   Тогава в един момент той просто спря погледнах го и той мен, повторно обърна главата си, повдигна едната си ръка, настани така пръстите си, че да му останат само двата, докосна ги до устните си и започна да пуши. Разбира се, той нямаше цигара. Поне знаех, че ако имаше, щях да я видя с нея, още щом го видех. На тази възраст, все един ден се появяваш с кутия цигари, а друг ден не, просто си изхарчил джобните си за тях. Рубин взе запалката си и запали невидимата си цигара.

  - Рубин да не полудя? Промълвих аз, с странна гримаса на лицето ми, описваща учудване.

  - Кога съм бил нормален? Каза момчето, не беше никак смаян от въпроса ми. Няма никакво значение дали съм с цигара или не, стига да пресъздам същите усещания тук вътре, продължи той и посочи главата си. Не разбираш ли? Всичко което се случва, за теб е действителност, за мен това е част от съня, предимството тук е че мога да го променям така, че сам да си повярвам. Когато сънуваме сами създаваме обстановката и попадаме в клопка, мислейки, че сме само актьорите в нея, смятайки че всичко е породено от външното. Сега вземи една цигара от мен и я изпуши, сякаш пушиш истинска, мисли за това което си мислиш когато пушиш. Не ти трябва никотин, не пушиш от дълго време, че той да ти е в необходимост. Просто усети онова чувство, което е причината да запалиш първите си цигари. Да усетиш прилив на емоции, бунт и лека замаяност. Чувство на самота, когато я пушиш сама и лекия пушек, приличащ на хаотичен баланс, който влиза в белите ти дробове и усещаш някакво дразнене.

 Почнах да пуша, взех запалката и я запалих, невидимата цигара. Пресъздадох почти до някъде онова чувство. Чувствах се като идиот, усмихвах се и гледах дали той ще го направи.

  Седяхме там и пушихме...