Злото сечем, болката режем на Лиляна! - шептеше баба и само

аз чувах думите, които изричаше.

 - Злото сечем, болката режем 

на Лиляна! - повтори пак и хвана бебето за двете голи крачета, повдигна ги и сряза с малката ножичка невидимата нишка под тях. 

 Стаята, в която бяхме от половин час, миришеше леко на тамян, на ракията в бутилката поставена до нас и на сладкият аромат на плачещото новородено. Всички тези нюанси се завихряха около закритата с вестник лампа и ме караха да чувствам като герой от някоя от приказките, които баба вечер ми разказваше. 

Стоях до нея потънала в цялата тази мистичност и я наблюдавах с всепоглъщащото любопитство на предучилищната си възраст.

 - Злото сечем, болката режем на Лиляна. - тя вече беше хванала с една ръка бебето за малките ръчички, повдигна ги и щракна с ножицата над коремчето му нишката, която само тя виждаше. 

Старата жена извади едно дълго , шарено гъше перо, чийто

връх потопи в чашката, където беше сипала малко ракия, смесена с незнайно какви билки и прахове.

 Бебето махаше неспокойно с ръце и крачета, когато тя направи кръг с перото и върху коремчето остана мокра следа. Духна върху него и отново изрече сакралните думи, които затрептяха наоколо и сякаш се разтопиха във въздуха като бучка захар в чаша горещ липов чай. 

Плачът на бебето изведнъж 

секна. 

Чух как хората около нас ахнаха от изумление. Сякаш никой не смееше дори да си поеме въздух, за да не развали този момент, да не развали

магията, която моята баба беше направила на рожбата им. 

Тишината в стаята стана толкова осезаема, че дори новороденото

пред нас спря да шава, а само гледаше в сбръчканите ръце на моята баба, която продължаваше нежно да разтрива малкото ѝ коремче.

-Готово, няма да плаче от колики вече тази красавица. Само, че две седмици искам да спазвате мойта заръка. Всяка вечер ще я разтривате със свинска мас,в която сте сложили капка ракия и преди да заспи ще ѝ слагате още 

една капка в млякото. 

Младите родители кимаха усърдно с глави, а майката се спусна

и зацелува ръцете на баба, която с неудобство ги задърпа.

-Благодаря ти, бабо Милке, благодаря ти! Цяла седмица не сме

спали от плача ѝ! Какво ли не ѝ дадохме, нищо не помогна! 

Баба се изтръгна от развълнуваната жена и засъбира нещата

си, а майката гушна радостна малката Лиляна. 

Все едно е различна жена, помислих си аз. Когато влязохме в

къщата с баба заварихме една изнервена, недоспала и уморена млада майка с

ревящо до посиняване бебе, а сега пред мен стоеше спокойна и усмихната жена,

която уверено обличаше дето си и му говореше нежно. 

Баба ми разказваше, че тази дарба се предава през поколение.

Тя я наследила от нейната баба, а аз ще я наследя от нея. Все настояваше да ме научи, но аз се дърпах. И ме беше страх, и не вярвах... Все ѝ казвах, че това са глупости, измишльотини, бабини деветини. Това беше едно от малкото неща, за

които все спорехме. До днес. 

Все още не можех да проумея какво точно се случи преди малко, но знаех едно: Баба току що бе дала надежда и спокойствие на едно семейство.

Младата майка дръпна пердето и стаята се окъпа в нежната

светлина на залязващото слънце.

 Погледът ми привлече нещо блестящо на леглото. Когато се вгледах, видях че това е влакно, тънко като сребриста паяжина, която докосната от слънчевите лъчи се разпадаше във въздуха и изчезваше като лятна омара.

Баба проследи погледа ми и се усмихна доволна. 

Имаше си наследник.