Толкова много ù се искаше да умре, така бе най-правилно, така искаше тя.
Тя бе тъй красива. С огнени къдрици, с тъмни, дълбоки очи, с най-широката усмивка, която озаряваше дена на всеки човек. Всички я обичаха заради красотата ù, всички ценяха мъдростта ù. Тя отваряше сърцето си за всички и беше толкова пъти наранява от човешката алчност, лицемерие, себелюбие. Всички я искаха само за себе си и тя им се даваше, за да ги ощастливи. Всички изливаха душата си пред нея и тя ги слушаше. Всеки искаше нещо от нея и тя им го даваше, защото беше всеотдайна. Но никой, никога не я попита – „Ти какво искаш? Теб боли ли те? Страдаш ли? С какво да ти помогна?” Никой не се интересуваше, защото те знаеха, че тя бе винаги щастлива и усмихната, знаеха, че тя винаги ще е там и ще топли душите им. Но не, тя искаше друго. Нея я болеше. Болката ù бе толкова силна, че я изгаряще отвътре, разящаше вътрешността и. Всяка дума, всяка глутка въздух, всеки удар на сърцето ù беше тъй болезнен – тя агонизираше. Защо ...