Независимост за България
Писано миналата година.
Сега в 2008 г., когато се навършват 100 години от обявяването на независимостта на България, можем да се обърнем назад и да направим кратка ретроспекция.
Независимостта на България е обявена на 22 септември 1908 г. Официално е призната от Османската империя и от Великите сили през 1909 година.
След руско-турската война и освобождението на България, в страната текат бурни процеси по устройството и конституционирането на младата държава. Берлинският конгрес отново разделя държавата ни на късове. Княжеството е васално на империята и задължено да и плаща ежегоден данък, Източна Румелия на която е назначен губернатор, отново приема в пределите си войски на вековния подтисник, с цел опазване на статуквото и границите. Македония остава под турска власт – в резултат на което избухва Сърбиновско – Кресненско – Разложкото въстание, в земите около Пирин, Малешевията и Разложкото корито. Западните покрайнини, части от Добруджа, от южните Родопи и Тракия, населени с етнически българи, са безкомпромисно орязани от гръдта на родината.
След кървавото потушаване на горното въстание, ново сформиращият се елит в свободните територии се ориентира към канализирането на всички сили към действия, които да доведат до обявяването на независимост. Роля за това изиграват и наложените икономически условия от Великите сили, които налагат преференциален внос на европейски промишлени стоки, диктат на условията и обричане на вътрешните стопански производи.
Подходящи условия за целта настъпват към лятото на 1908 година. Австроунгария се готви да анексира Босна и Херцеговина, в Истанбул е извършен преврат от младотурците, на запад се разгаря спор между Германия и Франция за Мароко, избухва стачка на работещите по железопътната линия Белово – Одрин.
По същото време князът и правителството са на посещение в Русе, и там на кораба “Хан Крум” до късно през нощта обсъждат създалата се обстановка и рисковете следващи едно подобно недоговорено обявяване на независимост. Вероятно тогава и там е взето решението, и всички вкупом се отправят с нарочен влак за Търново. По време на самото пътуване министър-председателят Александър Малинов (бесарабски българин от Пандаклия – сега село Ореховка в Украйна) съставя текста на манифеста, който единодушно е приет от правителството. Делегацията е приета с възторг в старата престолнина от търновчани, развяват се знамена, ехти се музика, хвърлят се цветя – народът ликува. Манифестът, обявяващ независимостта на княжеството, е прочетен от княз Фердинанд в църквата “Св. Четиридесет мъченици”, строена още по времето на Втората българска държава от братята царе Асеневци - след което търновският митрополит по каноните на църквата го коронясва за цар.
Цялото възторжено множество се оправя към хълма Царевец, където Александър Малинов заявява на всеослушание: “ Провъзгласявам официално съединената на 6 септември 1885 година България в независимо царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ми акт ще намери одобрението на Великите сили и целия просветен свят.” – което възвание е един своеобразен реверанс към великите сили.
Турция заплашва с война, на което България отговаря с мобилизация, като същевременно декларира и готовността си за мирно уреждане на въпроса. Великите сили са заети със своите проблеми и усилията са пренасочени към мирно и дипломатическо уреждане независимостта на България.
Ситуацията в международен план е доста непредсказуема, но българският народ, скъсал изведнъж с робството и васалното си положение, ликува и провежда повсеместни манифестации и факелни шествия. Народният устрем е неудържим, както по времето на Съединението.
Този силен дух довежда до небивал стопански и културен подем. Българският лев става конвертируем и с него може да се купуват машини и стоки из цяла Европа, наравно с останалите валути.
С този акт България отново се въздига като основна Балканска сила и се завръща като достоен партньор в европейската политика.
Сърбиново – (от 1934 г. е преименувано на село Брежани)
© Цветан Войнов Todos los derechos reservados