- Ти чия си? – попита я бабата от пиадестала на изкривената си пейка.

      -…Ничия… - тросна се тя и отмина…

Отказа да чуе какво каза възрастната жена след нея. Остана глуха за думите и сляпа за всичко. Беше нечия, докато не разбра, че по природа не принадлежи там където беше някоя за някои. Носеше името, което и бяха дали и фамилията им, но в съзнанието и друго име беше нейно. Оказа се права. Сега ходеше като сянка по познатите улици и ги откриваше сякаш за първи път. Не бяха нейните нищо че ги познаваше. И името ù не беше нейното, нищо че така я викаха. И този, дето уж за него беше всичко изведнъж се оказа, че не е негова. Негова беше онази с името дето ù бяха дали и с фамилията. Другата, дето се помнеше, не. Затова след като обиколи всички улички, на които бе играла като малка и не намери това което търсеше, един ден си събра малкото дрехи, взе си листа с новото име и каквото намери от себе си на листове, от старото си и тръгна да се търси. Първо се спря в града с високата сграда, която помнеше…тази дето в нея я наричаха, както се казваше. Попиля се и много време не се върна. Когато си дойде, никой не попита какво е намерила. Приеха я и се зарадваха както първия път когато я видяха в онази високата сграда.

      - Ти чия си? – попита я същата баба от пиадестала на изкривената си пейка.

      - На мене си – отговори тя и продължи…

Остави ги да я наричат както си искат, все тая. Беше намерила каквото търсеше, не и хареса, затова предпочете да си е своя собствена…Върна се защото осъзна, че макар и не тяхна, те бяха нейни. Остана докато реши къде и как да си остане на себе си. А те бяха мили, прости хорица, дали и всичко което бяха имали. Затова ги обикна и прие името което и бяха дали. Просто никога не забрави как се казва.