Вървя. Не много бързо, не много бавно, а с нормална скорост, уж. Може би бягам, но не мога да си го призная. 3 часът сутринта е, няма нищо около мен, та от какво да бягам тогава? Отговорът е лесен, винаги е лесен като умът ти е ясен и отворен за мислене. Бягам от единственото нещо, което не мога да избегна, никога. Бягам от себе си. Знам, че ви беше ясно какъв ще е отговорът но все пак съм тук само да украся нещата, които всички знаем, с думи. С мои думи.
Иска ми се да можех да кажа че не помня какво съм сторил, обаче си го спомням, във всички детайли, всеки миг от случилото се.
Спирам под едно дърво, точно две минути и дванадесет и четири секунди след като напуснах апартамента. Предпазливо затворих вратата, натиснах копчето да викна асансьора, слязох с него от седмия етаж и излязох от сградата.
Каза, че нямам избор. Сгреши. Всеки има избор. Непрекъснато, от момента на раждането, може и още по-рано, не съм учен или биолог, не разбирам от тия работи. Какво да ви кажа за дървото сега? Ху ...