Невидима, дори за мен самата, нишка…
Разпиляла несетивно тяло през времето и пространството. Дошла от никъде, което, може би, е нечие някъде. Зареяна в нищото, което, може би е нечие нещо…
Като паяжина тънка и крехка като наранен кристал, който се опитва още миг да възпре разпада на структурата си и своята гибел…
Нишка, красива и нетрайна – като сапунен мехур, който пречупва слънчевите лъчи във водопад от умиращи дъги – калейдоскоп от цветове…
Нишка, деликатна и чувствителна като мимоза, която се свива срамежливо при порива за пръв дискретен допир…
Нишка, с разтуптяно от ужас, очакване и очарование сърце, в която са вплетени в болезнена обреченост страдание и нещо…повече от любов…
Крехка и уязвима…
Толкова незабележима, че понякога се чудиш дали не е плод на изконен копнеж, неясна фантазия или полузабравен ужасяващо прекрасен сън… Като пустинен мираж… Илюзия…
Но ако се опиташ да не я забележиш – ще се впие в зениците ти и ще зачене бездна до най-потайните кътчета на болното ти съзнание ...