Нищо случайно не е случайно
Глава 1
Боряна приключи с презентацията. Гърлото й беше пресъхнало. Плахо вдигна очи и никак не хареса това, което видя. Всички от комисията я гледаха вторачено. Пълната възрастна дама беше зачервена и едва сдържаше възмущението си. Мъжът с костюмът демоде сведе поглед и нервно започна да върти химикал в ръцете си. Неловката тишина се наруши от деликатно иззвъняване на мобилен телефон. Представителният мъж с прошарена коса, който тя беше виждала по новините, доближи телефона до ухото си, усмихна се, прекрати връзката и съобщи:
− Колеги, обядът е сервиран и ни очаква. А вие, млада госпожице, отдъхнете два часа и заповядайте да отговорите на въпросите ни.
Боряна се извини сконфузено и излезе. „Не е честно! Не е честно!” си повтаряше докато потичваше по коридора, а от напрежението сълза след сълза се стичаха по страните й. Струваше й се, че погледите им се забиват в гърба й като стрели.
Тишината в кабинета не продължи дълго. Пълната дама избухна първа:
− Ама какви са тези глупости! Кой й е дал диплома на тая?! Къде се е чуло и видяло висока температура на дете да се смъква с върбова кора? Ама тя е луда! Няма да й дам да се докосне до внучетата ми.
− Успокойте се, колежке! Сигурно се вълнувате така заради глада, който мъчи всички ни. Разбира се, че няма да й позволим да работи с тези съмнителни методи. Още по-малко пък с нашите деца. Имам чудесна идея. А сега да вървим, докато пържолките са още топли. Ммм, с гъбен сос са – любимите ми!
Вратата на кабинета се отвори и най-младият член на комисията покани Боряна да влезе. „Жалко! – помисли си министъра – Чаровница е!”- а на глас каза:
− Заповядайте, колежке, по-смело! Бива ли новаторка като Вас да пристъпва толкова плахо?!
Момичето се усмихна притеснено. Очите й бяха зачервени, а устните й едва забележимо потрепваха. Не беше типична красавица с изваяно тяло, големи очи и меки устни. Тя цялата бе излъчване на женственост. Когато плуваше в свои води очите й искряха с дяволити пламъчета, а в усмивката й се отразяваше Слънцето.
− Всички ние сме много щастливи, че можем лично да Ви приветстваме с „Добре дошла” в най-благородната професия. Отдавна търсим млади, енергични и ентусиазирани колеги, които да се нагърбят с нелеката, дори бих казал една от най-тежките задачи, стоящи пред медицината в настоящето и бъдещето. Всеки лекар, загрижен за пациентите си, а аз съм сигурен, че всички с малки изключения влизаме в това число, след дълго лутане из медицинските практики, след прочитане на десетки томове литература, в един прекрасен ден осъзнава, че пътят напред е само един – преоткриване на природните лекове. Възхищавам се, че Вие толкова млада и с ограничен опит сте достигнала до същото заключение. Убеден съм, а и моите колеги също, – тук министъра театрално посочи озадачените членове на комисията, като за секунда спираше очи на всеки един от тях – убеден съм,че решението да засегнете точно тази тема Ви е коствало голяма смелост и самоотверженост. Благодарим Ви с ръка на сърцето! – и в следващият миг въодушевеният му вид стана печален - Но за голямо мое съжаление, а и както сигурно сама сте се убедила, тази идея среща огромна съпротива. Старата генерация лекари не отстъпват и педя от територията си. И аз ги разбирам, защото те са я завоювали с неимоверно много усилия, работа и немалко успехи. На мен като министър се пада отговорността да запазя лекарската колегия в относително балансирани отношения. Младите винаги бързат и прегръщат всяка идея, но им трябват още години опит, за да добият онази мъдрост, която старите вече са овладели. При един разкол в нашите среди последствията ще са катастрофални. Ще изгубим доверието на пациентите, ще зачестят смъртните случаи, ще вилнеят епидемии и най-потърпевши ще са децата, за които Вие толкова много милеете. Боя се, че с отрицателният прираст на населението не можем да си позволим това да се случи. И нямаме право, защото над всичко стои разцвета и запазването на нацията. Поради тези причини стъпките ни трябва да бъдат добре премерени и отдалечени една от друга на безопасно разстояние във времето. Но, за да не губим ценно време, наши агенти, ако мога така да ги нарека, ще правят своите проучвания и опити на определени за целта места, без да се набиват на очи и без да бъдат ограничавани в експериментирането си. А когато подходящият момент настъпи, техните тези ще бъдат подкрепени с толкова клинични случаи проследени за две или повече години, че никой няма да може да оспори постиженията им. Аз много искам Вие да бъдете един от воините на тази армия.- Мъжът направи кратка пауза и се вгледа изпитателно в младата жена, но тя не реагира. Беше се гипсирала тотално. - За щастие има едно прекрасно местенце за Вас. Малко градче в Македония със смесено българо-македонско население. Намира се на подходящо място за отглеждане или събиране на диворастящи билки. Предлагам Ви договор за три години. Надявам се, че след изтичането му Вие ще излезете от сянката и ще станете една от най-популярните лекарки в България. Убеден съм, че ще оправдаете доверието ни. Договорът е в тази папка. Връчвам Ви я с най-голямо удоволствие! Само трябва да попълните данните си и да се подпишете. Аз лично ще се погрижа да отпътувате след три дни. Нека не забравяме, че времето е много ценно.
На Боряна леко и се виеше свят. Беше като хипнотизирана. Пое папката и министъра крепко разтърси ръката й. Докато осъзнае какво се случва, вече беше на път за Македония.
***
„Хайде, стегни се, изправи гръб и застани пред поредния нещастник!” с досада си помисли служебният адвокат, натисна звънеца и се закичи със служебната усмивка. Дежурният погледна в монитора и се запъти към тежката врата. От другата и страна стоеше висок, строен, почти хърбав млад мъж. Матов тен, черна права коса, орлов нос и очи, които смущаваха всеки – толкова тъмни, че не се забелязваше границата между ириса и зеницата. Поглеждаш ги и все едно виждаш две огромни зеници. Не вярваш на очите си и поглеждаш пак, но няма грешка.
− Аааа, г-н Младенов при Горан ли?
Адвоката само кимна.
− Аааа, то лошо няма, ама на оня кръвта му ври… Казват, всяка свободна минутка тренира в килията и пак не може да уталожи гнева си… Даже и босистите не му застават на пътя… Ъъъъ…Тъй де, най-старшите от затворниците. Дано по-скоро го махнат от тука, че разваля семейната идилия. Хи-хи-хи… А, ето, стигнахме. Хайде, старши, оставям спасителя в твоите ръце. – Отдаде чест и се върна назад. Старшият поведе госта по дълъг коридор със завои и фалшиви врати.
− Г-н адвокат, съветвам Ви този път да влезе с Вас и охрана.
− В никакъв случай! Бъдете на щрек, но ще влезете само ако има реална опасност. Новините за подсъдимия не са добри, но трябва да изкопча от него нещо ценно. Не искам да ме прекъсвате.
Старшия отключи вратата и Младенов влезе в стаята за свиждания. Беше немалка, квадратна стая със сиви стени, сумрачна – може би заради малките прорези близо до тавана заместващи прозорците или заради илюзията, че е вкопана в земята. С една дума – подтискаща. На масивната маса остави папка и химикал. Изправи се с внушителния си ръст, обърна се с лице към стената и зачака. Скоро чу зад гърба си изщракване, стържещ звук, две стъпки и затварящата се врата. Изчака няколко секунди и се обърна. Срещу него стоеше млад мъж. Тениската беше мокра и залепнала по гърдите и корема. Мускулестите ръце бяха напрегнати и неспокойно свиваха и отпускаха юмруци. Косата му беше дълга, тъмноруса, с прокрадващи се тук там бели косъмчета. Очите бяха светли, но дали зелени или кафяви, или и двете…беше трудно да се определи. Брадата беше набола по светлата кожа и още повече подчертаваше чувствените устни, извити в иронична усмивка. Човек би си помислил, че такива устни говорят само мили думи, но…Бог има чувство за хумор:
− Чакай да позная! Ти си спасителя, който още никого не е спасил. Ха! Речта ти няма да е по-различна от другите: „Съжалявам, но според закона, който Вие сте нарушили и според документите приложени към делото не можем да се надяваме на оправдателна присъда.” Е, така ли е?
− В общи линии е така! – без да трепне отговори адвоката.
− Знаех си! – през стиснати зъби процеди Горан и удари юмрук в масата. – А в тези документи пише ли, че оня мазник ми дължеше 10 бона? Пише ли, че ми ги дължи по договор за свършена от мен работа? Пише ли, че когато започнах да строя яхтата му даваше мило и драго, че не се скъпеше нито за материали, нито за заплата? Пише ли, че когато се видя края на работата, започна да се гаври с мен и да ми подхвърля някакви си авансчета? А пише ли, че накрая ми се изсмя в лицето и каза, че ще имам да вземам? Е, ами аз си ги взех! Знаеш ли по кой закон съм виновен – по закона на робите, които нямат права!
Горан удари юмрук в дланта си и закрачи напред назад. Свъсени вежди, забит в земята поглед, стиснати челюсти. Безсилието срещу несправедливостите го изгаряше отвътре. Колко лесно е било някога: заплаха от звяр – издебваш го и му виждаш сметката, заплаха от бури – сечеш дърва и укрепваш здраво шатрата си, заплаха от суша – дълбаеш камъни или печеш глинени съдове и се запасяваш с вода, заплаха от глад- сушиш риба и месо, билки и плодове… А сега живота ти е в ръцете на някой друг. Цялото ти същество усеща заплахата и макар, че тя е извън сетивата, тялото се стяга за борба – готово да убие мечка, да посрещне стихиите или смъртта, но… ти му заповядваш да стои кротко. Как можеш да озаптиш кучето пазач, когато в дома ти е влязъл крадец и най-важното – трябва ли да го спираш? Някакви фантомни институции и съмнителни специалисти решават, че не крадецът, а стопанина трябва да бъде наказан. И най-големият абсурд е, че всички се прекланят пред авторитета на тази институция, която съществува само в главите им. Нима някой е видял що за същество е съда? Или правителството? Или обществото? Или държавата?
Младенов изчака няколко секунди, защото знаеше, че след изблика на гняв неминуемо идва отчаянието и заговори:
− Нашето общество е цивилизовано. Милионите години еволюция са ни довели до най-добрата организация. Всеки спор трябва да се решава в съда. Не може всеки да взима, това което смята, че му принадлежи. Това не се е случвало дори при първобитните. Никой човек не е по-голям от обществото, а обществото изготвя законите, за да гарантира защита на всеки човек. Поставя граници, за да гарантира свободите и правата на всеки индивид.
Може би имаше още какво да добави, но Горан се приближи. Застана лице в лице с него. Странно, ръстовете им бяха еднакви и очите им се срещнаха. Младенов беше свикнал да гледа другите от високо и тази ситуация го смути. Очите на Горан мятаха мълнии, които потъваха в черните дупки на опонента му, гласът му беше тих, но твърд:
− Дрън, дрън! Изглежда ми, че вярваш на тези празни приказки за промиване на мозъци!Чуй ме добре, канцеларска мишко! Мислиш ли, че не съм обмислял план да повредя яхтата така, че Мишев да не се върне от поредното морско приключение? Но не го направих! Мислиш ли, че не се изкуших да взема от сейфа всичките пари, револвера и документите, с които можех да го изнудвам? Но не го направих! Взех само това, което е мое! Те използват и теб, както използваха мен! Ние двамата сме от една и съща страна на барикадата. Не ми казвай, че и ти си се вързал на приказките: „Вече влизаш в голямата игра, с големите играчи!” и „Вече си един от нас!”. Това, братле, е началото на края преди да те сритат в топките.
Горан гледаше тези черни очи и нищо не можеше да прочете в тях. Разбра, че е загубил битката и седна зад масата.
Младенов заговори с безпристрастния си глас:
− Има още едно прозорче в закона, което също е добър изход.
− Сега вече ме изненада – с любопитство го погледна затворника.
− Можем да се договорим за присъда от три месеца по закона за дребното хулиганство. Ти вече ги излежа, така че ще излезеш веднага след делото.
− Много интересно! И какво се иска от мен? Може би да даря кръвта си на кръвопийците?!
Все едно, че нищо не е чул адвоката продължи:
− Трябва да ми кажеш къде са парите. Аз ще ги върна на ищеца, а ти ще се извиниш в съда.
През първите няколко секунди Горан седеше като гипсиран, а после гръмко се разсмя. Смееше се от сърце. Очите му се насълзиха, а той се превиваше на стола.
Младенов стискаше челюсти. Такъв резил не беше преживявал. Утре целия затвор ще се забавлява за негова сметка.
Горан взе химикала и надраска нещо на папката, после се изправи и вече със спокоен тон каза:
− Значи според твоята библия, аз трябва да върна заплатата си и да се извиня, че съм се осмелил да я поискам? Прави каквото искаш, но запомни добре : първо – ако този закон беше тук щях да ти го натикам в гърлото; второ – ако искаш да се извиня, ще трябва да ме упоиш; трето – все някой ден ще изляза от тук и четвърто – за тях и ти си нищожество и ще свършиш като мен.
Глава 2
На границата имаше посрещачи. Към нея се приближиха двама мъже. По-младият пое куфара й с едната ръка, а с другата, прегръщайки я през раменете я подтикна да тръгне напред в желаната от него посока:
− Ето, че пристигна нашата млада и очарователна докторка! – той опря нос в косата й и каза сладострастно – Особено ми е приятно да ти се представя. Аз съм многообещаващият кмет на Месовина – Касабов, но ти можеш да ме наричаш Емил. – „По-скоро Дебил!” помисли си момичето. - Отговарям за настаняването, защитата и доброто настроение на госпожица докторката. Между другото, парфюма ти е бо-жест-вен! Приготвил съм ти една сладка къщичка далеч от оная паплач, близо до езерото и съм ти назначил охрана, за да спиш спокойно и необезпокоявана от никого. Е, освен, разбира се, ако не си поканила някой късен гост, но… изборът е много ограничен. Хи хи хи. Свежда се само до мен и доктора? Нали докторе?
Наближиха Джип Додж. На шофьорското място седеше млад мъж във военна униформа. Докато кмета бърбореше, доктора седна отпред, а двойката се настани на задните седалки. Със затварянето на вратите веднага изщракаха заключващите механизми. Най-после Боряна успя да се откъсне от прегръдката на кавалера си и да поеме въздух. Той най-вероятно се опитваше да я впечатли с фамилиарното си поведение. Все пак – няма да живее с него, я! Но нямаше много време за анализи и разсъждения, защото Касабов продължи монолога си:
− И такаааа, до къде бях стигнал? А,да! Та както казвах, доктора е много зает човек. Министъра много ни зарадва с назначението ти в нашето маааалко семейство. Доктора не можеше да си вдигне главата от работа. Нали, докторе? Ама край! Сега Борито ще поеме дечицата и ние ще имаме време за риболов. Ще ловим под прозорците на къщата й, а тя ще приготвя тигана и бялото винце… Мммм… Какви прекрасни, задушевни вечери ни очакват само. Не се притеснявай, скъпа, отпусни се! Най-много до 45 минути ще пристигнем. Е, не сме ти подготвили тържествено посрещане. То нямаше и време за това! Явно, много си впечатлила министъра, щом те изстреля тук като с тирбушон. Хи хи хи. Това трябва да го запиша. Понякога съм много духовит.
И той наистина извади малко тефтерче и записа нещо. Боряна се огледа навън. Започваше да се свечерява. Струваше й се, че пътят лъкатуши в гънките на планина. Пурпурното небе придаваше причудливи форми на хълмовете. Движеха се ту през широколистна гора, ту през пасища, от които изникваха скалисти чукари. Беше красиво, но в душата й беше тревожно. „Всичко ще се нареди! Всичко ще се нареди!” повтаряше едно напевно гласче в главата й.
Колата рязко зави по черен път. Боряна се чувстваше като героиня в екшън. „Сега трябва да засека времето и да запомня завоите, за да мога един ден да избягам!” – помисли си тя и се засмя на ум. – „Ама, че нелепост!”. Но в същият миг си спомни, че когато разглежда в Google Земя нямаше селище с такова име. Престраши се и попита с леко тревожен глас:
− Кмете, как се нарича града?
− Месовина, скъпа! Но ти не се тревожи за нищо. Постарал съм се да имаш всички възможни удобства. Само ако знаеш каква вана имаш…Ех, кралици са се къпали в нея! Но и ти си хубавка!
Нощта беше настъпила, а пред тях изникна светлина. С присвити очи момичето видя, че наближават висока няколко метра мрежа, простираща се и наляво и надясно, а пред тях имаше висока, двукрила порта също от мрежа. Колата намали.
− Това някакъв пропускателен пункт ли е? – попита Боряна. Кмета се изхили:
− Да, съкровище! Това е границата, която гарантира добрите отношения в нашето семейство!
Той пак се изхили, а едното крило на портата се отвори и колата премина отвъд заграждението.
− Сега, мила ми докторке, вече си си у дома! Приветствам те с добре дошла! Багажа ти ще бъде занесен в дома ти, а ти оставаш в опитните ръце на доктор Пехливанов. Той ще ти покаже нашата малка болница, с която много се гордеем. Нали, докторе?
Джипа спря, вратите се отключиха и кмета я побутна, за да слезе. Озова се пред триетажна стара къща с тесни прозорци,от които се разливаше светлина. Пехливанов влезе, а момичето като послушно кученце го последва. Влезе в квадратен коридор, от който нагоре водеше дървено стълбище. Мъжът отвори вратата в дясно и се разкри малка чакалня. В дъното й се виждаше отворената врата на малка стая с няколко машини, а до нея друга с табелка WC.
− Това е лабораторията. Може да я ползваш.
Той затвори вратата и се заизкачва по стълбището. Парапета и стъпалата скърцаха под тежестта му, а Боряна си помисли: „Винаги когато идва или излиза ще разбирам. Това е добре.” И сама не знаеше защо е добре. Та нали са колеги. Какво толкова притеснително има. На вторият етаж влязоха в широка червъртита чакалня. До стените имаше наредени столове, между които нямаше два еднакви. Дали пък доктора не ги колекционира? Тази мисъл малко повдигна духа й. Вратите бяха 4:два лекарски кабинета – по един за нея и доктора, кабинет с няколко апарата и малка операционна. Мъжът влезе в нейният кабинет и демонстративно седна зад бюрото й.
− Министъра ти е спестил някой подробности, с които трябва да те запозная. Намираш се в закрито селище, неотбелязано на картата. Има цех за производство на златни бижута. Жителите му са политически престъпници. Който влезе през онази порта никога не излиза обратно. Може да ползваш компютър, но интернет и телефон имаме само аз и кмета. Сега е твоят шанс да живееш възможно най- близо до природата. А сега за работата: Аз съм шефа. Всяка седмица искам доклад за брой диагностицирани и лекувани пациенти, използвани препарати и медикаменти. Приемаш единствено деца до 17 години. Аз определям нуждата от операции. Повечето ги правя аз. Ти ще ми асистираш. За по-сложните идва колега с хеликоптер. Аз поръчвам и приемам медикаментите и инструментите. Разрешавам неограничени експерименти с билки, но…всеки месец – подробен доклад. Аз ще пазя тази твоя тайна, а ти ще пазиш моята. Очаквам да се вместиш добре в схемата, за да направиш живота си тук поносим.
− Моят договор е за три години – плахо каза Боряна.
− Ха! Май не можа да схванеш – тук всички сме с доживотен договор. Успех! Шофьора ще те закара. Утре в 9:00 те искам на работа.
Мъжът се надига от стола без да сваля воднистите си очи от нея. А тя се разплака едва когато заключи външната врата на къщата си зад себе си. Въздуха беше застоял, мебелите стари, а ваната…метално дълбоко корито на четири извити крачета. Е, това вече е прекалено. Дори най-героичното момиче би се разревало с глас.
***
Младият адвокат седеше удобно във фотьойла и се наслаждаваше на уискито в чашата. От време на време я разклащаше и ледчетата подрънкваха с кристален звук. Сумрака и тихата музика предразполагаха към релаксация. Течността с приятна топлина се плъзгаше по тялото му, нервите му се отпускаха и мислите му потичаха бавно и лениво. Това беше любимото му време от деня. Сам със себе си, защитен в собствения си малък свят. Една измамна сигурност, от която всеки се нуждае. Денят си беше най-обикновен – обичайните лица, обичайните реплики, обичайните неприятни срещи. Какво си мислеха тези престъпници! „ Нима си въобразяват, че могат да вървят против реда създаден с толкова усилия? Отрепки! Толкова са жалки в страха си. Само не и Горан. За какво ми говореше… а,да, за това как сме от една и съща страна. Ха! Той може би е луд. На този, който не иска да се примири с йерархията и правилата, мястото му е зад решетките. Но…има нещо…не мога да уловя какво…има нещо, което ме кара да мисля за него…нещо, което ме кара по някакъв начин да го чувствам близък…”
Стационарния телефон иззвъня. Младенов погледна изписания номер, вдигна слушалката и с обичайния си хладен глас произнесе:
− Господин министър?!
− Ей, Генералисимус Максимус, стига си ме господинствал! Забрави ли, че освен министър съм ти и приятел?
− А аз съм просто Максим – с леко раздразнение уточни адвокатът.
− Нее, ти си героят на новото време, Максимус! Бас ловя, че пак пиеш сам и то на тъмно. Хайде, надигни си задника и ела да решим една важна задача. Преди час долетях от Брюксел и нося една бутилка топло, топло уиски. Трябва да установим дали там пият по-добро уиски от нашето. Вече изпратих колата да те вземе, след 10 минути е при теб. Хайде, че трябва здравата да поработим. Хи хи хи… А, я, ако обичаш прекъсни връзката, че ме търси началството…
Максим се пресегна през фотьойла да постави слушалката на вилката и чу една монета да се търкулва по паркета. „Ези или тура?” – си помисли и със свободната ръка посегна към монетата. В този миг му просветна като светкавица – „Ами, да! Да! Да! С Горан сме двете страни на една и съща монета! Господи!”. Но гласовете в телефонната слушалка прекъснаха мислите му. Засрамен, се наведе напред, за да остави слушалката, но след миг на вътрешна борба притаи дъх и я доближи до ухото си. Непознатият глас нареждаше думи сякаш изтръгнати от космическия студ:
− Стига с тези ласкателства, Зарков! Има задачи за теб, които не търпят отлагане! Благодарение на скандала с оня лодкар успяхме да се отървем от Мишев. Веднага приготви заповед за преместване на затворника. Причина – заподозрян в убийство. В 4:00 тази нощ той и адвоката му да се качат в колата, която ще ги чака в двора на затвора. Въпроси?
− Да, сър. В кой затвор да се премести затворника?
− Няма значение. Действай!
− Ама…после…
− Няма да има после, Зарков!
− И…Младенов ли? Нали го ползваме за…
− Некадърници колкото щеш. Ще си избереш друг. Всичко ясно ли е?
− Да, сър!
− Няма да търпя никакви провали…
Младенов внимателно сложи слушалката на бюрото и остана прав. Не можеше нито да мръдне, нито да мисли.
− Хайде, бе, Максимус! – каза министъра докато отваряше входната врата. Много се забави. Вече мислех, че си отвлякъл шофьора и колата ми. Хи хи хи.
− Извинявай, Пешо. Трябваше да отложа една среща, но работата се проточи и…
− Ах, ти, палавнико! – и Зарков здраво плесна Максим по рамото – Коя сладка женичка натъжи, за да дойдеш при мен, а? Ха ха ха.
Влязоха в просторен и светъл кабинет. Обзавеждането беше скъпо и … скъпо. Зарков продължи:
− Имах малко работа и не можах да приготвя всичко. Иди, моля те, в кухнята и донеси лед и ядки. Знаеш къде са.
След няколко минути вече седяха в удобните кресла и министъра превъзбудено разказваше за любовните си завоевания напоследък. Максим слушаше, усмихваше се и въздишаше където трябва, но умът му работеше трескаво.
− И така, приятелю, животът е сладък…, но днес има още малко работа за теб.
Той стана, отвори едно чекмедже на бюрото, извади тънка папка и я подаде на Максим.
Адвоката зачете, после отново и отново . Търсеше нещо, за което да се хване, за да не повярва, че заповедта е истинска, но не намери.
− Ти кога успя да отидеш до министерството? Нали преди два часа кацна?
− Ех, Максимус, да не би да си мислиш, че само в министерството се издават заповеди?
− Как? Нали трябва да се подпишат, а после да се регистрират?
Зарков стана от мястото си, засмя се и разроши косата на Максим:
− Така си мислят простосмъртните! Ти вече не си от тях. Тази вечер ще бъде посвещаването ти в голямата игра. Заслужаваш да научиш за истинската власт, която имам. Ела зад бюрото. Каква заповед искаш?
− Искам… да се забрани израза „бля бля”.
В очите на двамата приятели са завърнаха лудешките пламъчета от детството.
− Така… сега да видим коя форма е подходяща… Не…тази не…А! Тази става!... Така… попълнихме текста…Сега моят подпис – щрак! Сега подписа на министър-председателя – щрак! Сега регистъра – щрак! Сега печатите… Готово! – гордо заяви Зарков, а принтера бавно печаташе редовете!
− Невероятно! – заяви Максим когато разгледа заповедта. – Прилича на истинска, но всъщност не е!
− Ах, ти…докога ще бъдеш толкова праволинеен? Още ли не можеш да разбереш, че в голямата игра правилата са други. Има заповед и заповед. Първата е по правилата и който я е издал носи отговорност за нея, а втората е нерегистрирана. Ако стане издънка, отговорният я обявява за фалшива и години наред търсят фалшификатора, но не го намират. Но стига толкова за работа. Иди да донесеш лед, а аз ще се порадвам на момичетата на Митака. Като се върнеш ще си поръчаме по една какичка. Хи хи хи. До четири часа има време и за игрички.
Но Максим не мислеше така. Влизайки в кухнята, извади от вътрешния джоб на сакото си две хапчета. Стри ги с обратната страна на ножа и изсипа прашинките в чиста чаша. А върху тях изсипа няколко капки вода, за да се разтворят и леда.
С пресушаването на чашата министъра все повече се умълчаваше. Езикът му се връзваше и той едва смутолеви:
− Май белгийското уиски си го бива, а? – и главата му клюмна. Младенов не губи нито минутка. Старателно изми чашата на Зарков и на нейно място върна първата му чаша.Седна зад компютъра и оживено попълваше формуляри. Щом приключи, набра от стационарния телефон номера на правителствената болница и съобщи за припадането на Зарков. Докато чакаше линейката извади новият си мобилен и набра номер. От другата страна се обади изненадан мъжки глас:
− Кой ме безпокои?
− Бивш враг и настоящ приятел.
− Младенов ти ли си? Защо не си…
− Чакай! Предлагам сделка! След два дена ще получиш заповед за освобождаване на Нора от психото.
Получи се неловка пауза. Мъжът отсреща с дрезгав глас попита:
− Как мога да ти вярвам?
− Ситуацията се промени. Имам нужда от помощта ти. След малко ще докарат при теб специален пациент. Дръж го три дни неадекватен и ще имаш време да прибереш жена си и да я закараш на безопасно място. Доверявам ти се! Сбогом!
С голямо внимание след кратък преглед натовариха министъра в линейката. Максим вдигна яката на сакото си и се забърза по тъмните улички. Когато стигна до масивната врата погледна часовника си. Ако всичко вървеше по план щеше да успее да се прибере и да се приготви за дългата нощ. Посегна към халката. Тя беше така осветена, че имаше неприлична форма. Подсмихна се и почука. Дъбовата врата се отвори и през нея се разля мека светлина наситена със сладникав аромат. Посребрял мъж го покани с усмивка:
− Заповядайте господине! Настанете се удобно, а момичетата ще Ви предложат питие. Желаете ли каталог?
− Ъъъ. Здравейте! Всъщност съм дошъл при Фльор. Тя дали е свободна?
− Да, сър! Само трябва да попълните един формуляр. Цяла нощ ли желаете да останете?
− Ъъъ. – Максим се покашля и каза поверително – Всъщност имам малък проблем, който…не иска да стане голям … и мисля, че един час е достатъчен.
− Разбирам! – каза сериозно мъжът и подаде лист и химикал да госта. – Трябва да Ви уведомя, че за новите клиенти първият час е безплатен.
Максим изумено вдигна очи:
− А момичетата знаят ли?
− Момичетата получават това, което най-много обичат – удоволствието от работа си. – отвърна с усмивка портиера.
− А това с камерите … не може ли да се избегне?
− Боя се, че не , сър! Ако сте готов, моля, последвайте ме!
Тръгнаха по сумрачен коридор, в който звучеше тиха нежна музика. Портиерът спря пред една врата. Почука отчетливо три пъти, пожела приятна вечер и се върна назад по коридора. След кратко колебание Максим отвори вратата. Стаята беше осветена добре, оскъдно обзаведена, а на широкото легло с табли от изящни плетеници се беше излегнало небрежно едно фино и изящно същество, сбрало в себе си цялата женственост. Когато Максим прекрачи в стаята и светлината го заля, момичето скочи на крака и с изумление попита :
− Ти? – след миг беше застанала пред него и го налагаше с малките си юмручета по широките гърди, а устните й се цупеха сладко. Очите й мятаха искри като разгневена котка – Ти, кучи син! Женски ласки ли ти се приискаха,а? Извратено копеле!
Максим я притисна към себе си, отлепи крачетата й от пода и прошепна в ухото й:” Това няма да се хареса на Дебора!”. В същият миг Фльор замря, а когато нежно я постави на леглото да седне, тя се сви, обгърна колене с ръце и заплака. Той постави ръка на рамото й:
− Нали знаеш, че ни гледат? Успокой се! Пусни музика. Докато танцуваме ще ти разкажа защо съм дошъл.
Тя стана, пооправи фееричния си халат и пусна едно нежно парче. Той се приближи, погали косата й, плъзна ръце по раменете й и я притегли към себе си. Тя беше доста нисичка. Можеше спокойно да положи глава на гърдите му. Той се наклони, вдиша аромата на косата й и заговори тихо:
− В мен има заповед, с която си връщаш попечителството над Дебора. В 4:00 от затвора мен и мой приятел ще ни вземе кола. Робин трябва да ни изкара от нея и да ни закара на безопасно място. Тогава ще му дам заповедта. Щом прибереш детето трябва да изчезнете. Сега тръгвам – не губи време. Той повдигна брадичката й. Срещнаха се чифт изплашени и несигурни очи с чифт решителни и твърди. Той доближи устни до нейните, целуна я страстно и си тръгна.
***
Дните се точеха еднообразно и Боряна започваше да харесва живота си тук. Вече започна да позапомня децата и здравословните им особености. Отнасяше се мило с тях и се шегуваше, но те си оставаха дистанцирани. В свободните следобеди събираше в покрайнините билки, а вечерите прекарваше на верандата срещу езерото. Рядко се сещаше, че живее в заграждение, изолирана от целия свят. Но с всеки е така. В колкото и голям град да живееш твоят свят е ограничен между дома, офиса, заведенията, магазините и кината, които посещаваш. Какво значение има дали поставяш оградата сам? Започваш да обичаш ограничението, защото то ти дава някаква сигурност и принадлежност към град, род, родина.
Един прекрасен ден докато събираше бял равнец забеляза на една полянка да танцува момиче. То приличаше на напъпила роза, която всеки миг ще разцъфти – очертанията на тялото й се преливаха от детски в женствени, дългата й чуплива коса се люшкаше като вълни на спокойно море, лицето й носеше още невинността от детството, но устните привличаха подобно на узряла праскова – сочни, сладки и ароматни. Момичето се смееше и подскачаше, а около нея се въртеше кученце и с лай пригласяше на смеха й. Щом усети чуждо присъствие, кучето се стрелна към Боряна и с развяно флагче на опашката се завъртя около нея. Девойката спря танца си и поздрави:
− Добър ден, докторке! – и се затича към селището. Жената понечи да тръгне след нея, но едва успя да извика:
− Почакай! – стъпна накриво и си навехна крака. Изохка и седна на земята. Танцьорката се върна и предложи помощта си, но Боряна с опитни ръце вече привързваше глезена си с парче от ризата си.
− Госпожице, искате ли да притичам за доктора?
− НЕ! –ужасена извика младата жена и след миг добави по-спокойно – Той сигурно е много зает. Ако ме придържаш, ще успея да се прибера – и се усмихна умолително.
Девойката наведе глава и прошепна плахо:
− Това няма да се хареса на родителите ми.
Боряна недоумяваше. Виждаше, че всички странят от нея. Стараеше се бъде мила, но винаги виждаше в очите на пациентите си…като, че ли искат да й се доверят, но нещо ги спира.
− Защо не ме харесваш?
Момичето вдигна главица. На устните му грееше усмивка, в бузките й трепкаха трапчинки, а в очите й играеха палави пламъчета:
− Аааа, аз много Ви харесвам! Вие сте много красива и ми изглеждате добра, но…
Боряна я гледаше въпросително с твърдост, която не търпи отказ и момичето продължи плахо:
− Те казват, че сте дошли тук, за да помагате на доктора…за…момичетата.
Усмивката беше изчезнала, а очите – помръкнали.
Боряна се усмихна и подаде ръка на момичето:
− Ще трябва да поседя още малко тук. Моля те, седни до мен!
Девойката пое ръката й, въздъхна с облекчение и седна на тревата. Боряна погали косата й:
− И аз те харесвам. Искаш ли да станем приятелки?
Девойката се усмихваше и с показалец навиваше златен кичур от косата си:
− Ами…не зная как…
− Много е просто – аз ще ти споделя една моя тайна, а после ти ще ми споделиш своя. Съгласна ли си?
− Да, госпожице.
− Обаче първо трябва да ми говориш на „ти” и да ме наричаш Бори, но не и пред доктора и кмета. А аз как да те наричам?
− Наричай ме Цвети.
− Ммм, хубаво име – и младата жена се засмя звънко – закачлива като минзухарче, стройна като роза и уханна като момина сълза. От всяко цвете имаш по нещичко.
− Не ме карай да се изчервявам. Хайде, ще си говорим ли за тайни? – палавите й очички пак заискряха, а Боряна помръкна:
− Добре! Първа съм аз…Моята тайна е, че се страхувам.
Момичето се засмя:
− Че това не е никаква тайна – всеки се страхува от нещо. Ти от тъмното ли се боиш?
− Не. Страхувам се от доктора.
Смеха на девойката секна. Лицето й стана сериозно и на Боряна й се стори, че към годините й се прибавиха още.
− Защо?
− Струва ми се, че ако не изпълня някое негово нареждане както той иска, ще ме убие.
− Те убиват само мъже. Жените ги изпращат на „обучение”. Не се страхувай за живота си.
Боряна се извърна към Цвети, хвана я за раменете и я разтърси:
− За какво говориш?
Очите им дълго се взираха. През тях можеш да докоснеш душата на другия. Ако успееш да го сториш, никоя маска не може да скрие измамника и нямаш нужда от доказателства, за да се довериш на искрения.
− Добре, – пророни момичето – ще ти разкажа всичко. Тайна за тайна. И дано не си изпатя…Знаеш ли какво се случва с момичетата навършили 17 години?
Боряна поклати отрицателно глава. Нещо в нея крещеше да прекрати това, да не научава тайната. Интуицията и крещеше, че тази тайна ще промени живота й. Инстинкта й за самосъхранение алармираше, но беше късно да спре. Трябваше да узнае!
След кратка пауза момичето продължи:
− След 17-тия си рожден ден всяко момиче отива на преглед при доктора…Но след края на работното време…Тя трябва да се съблече и да легне на леглото за пациенти… Доктора й бие инжекция…и…когато се събуди…между краката й тече кръв…
− Неее! – ужасено извика Боряна и скри лице с ръцете си.
По страните на Цвети се стичаха сълзи. Тя помълча малко, преглътна ги и продължи:
− Това не е всичко. Доктора определя дата за следващият месец, след това за следващия и за следващия… Повечето момичета забременяват след 3-4 месеца. Раждат и след месец се появяват чужденци, които вземат детето. Тогава момичето започва работа в цеха и е свободно да се омъжи…Но не всички…Тези, които са по-хубавки ги изпращат на „обучение” в чужбина. Така ни казват, но не е вярно. Един от войниците беше влюбен в Соня. Искаше да се ожени за нея и беше готов да стане един от нас. Но тя беше от избраните. Една вечер дойде някаква кола, качиха я вътре и край…Дамян едва го понесе. И след една година както си гледал новините я видял. Репортажа бил за арестувани проститутки в Париж. Изглеждала зле, но той не може да я сбърка с друга.
Боряна тихо плачеше без да смее да махне ръце от лицето си. Сърцето й се късаше. В главата й се блъскаха въпроси, на които няма отговор.
Момичето подсмръкна, избърса стичащите се сълзи и прошепна задавено:
− А сега моята тайна – след месец ставам на седемнадесет.
Младата жена не можеше да се сдържа повече. Избухна в плач и притисна Цвети към себе си:
− Никой не заслужава това! Никой!
В прегръдката на другата всяка от тях намираше утеха. Утехата е единственото нещо, което може да намали болката от безсилието. Болката от това, че някой друг е господар на живота ти. Не можеш да се защитиш и навел глава отиваш към олтара, на който изверги ще те принесат в жертва на демонските си богове. И не физическата болка е най-страшното, а потъпкването на свещената ти същност. Ще можеш ли някога пак да танцуваш под слънцето и под дъжда? Ще виждаш ли отново красотата на цъфналата роза и на есенното листо? Ще пее ли отново в душата ти славей?...
Боряна се отдръпна, избърса зачервените страни на момичето, погали я нежно по косата и се опита да се усмихне. Всъщност бяха доста смешни – със зачервени страни и носове като излезли на сцената клоуни.
− Моля те, помогни ми да се изправя!
С общи усилия успяха. Болката в крака вече не беше толкова остра и Боряна пристъпваше подпряна на Цвети.
− Ела, трябва да обиколим полянката. Мисля, че точно тук съм я виждала… Не е тази… Не… А! Ето те и теб! – зарадвана лекарката се наведе и отскубна два стръка от земята. – Ето – вземи – и тя подаде на учуденото момиче стръкчетата. - Запомни добре тази билка и я покажи на всички момичета. Преди „преглед” пийте от нея чай. Тя е „антибебе”. А сега искам да се прибера.
През целия път мълчаха.В Боряна бушуваше буря и се виеха тайфуни. Никога не беше изпитвала толкова силен гняв. Толкова силен, че страха се сви и направи място на смелостта да поеме контрола.
Когато стигнаха до дома на Цвети, Боряна се отпусна на пейката пред портата, а момичето влезе да повика родителите си.
Майката е била някога хубава, но очите й са вече загаснали и раменете – отпуснати. Тя поздрави лекарката и й поднесе чаша вода. Зад нея вървеше навъсен, върлинест мъж с набола брада и стиснати челюсти. Той помогна на Боряна да се изправи и я поведе към дома й. Ръцете му бяха здрави и сухи, но не й причиняваха болка. Вървяха мълчаливо. А и какво ли можеха да си кажат?! Щом стигнаха мъжът я хвана за раменете и я обърна към себе си:
− Трябва да я спасиш! – гласът му беше сподавен, но твърд.
Боряна зяпна от изненада:
− Аз ли да я спася? Аз! Как…как не те е срам! – думите й бяха глухи, едва доловими – Аз съм също толкова безсилна! И аз съм затворничка тук с доживотна присъда!... А къде са мъжете! Къде са бащите! Вие сте толкова много, а те – само двама.
− Опитвахме, но все се намираше предател. Много от другарите ми после просто изчезнаха. Сега имаме наши войници, но няма да се справим сами…Моля те, заклевам те! Спаси дъщеря ми!
Боряна се отскубна и куцукайки влезе в къщата. Започна да бърника из кухненските шкафове. Знаеше, че там някъде има бутилка вино. Жалко, че не се беше запасила с нещо по-силно. Ако можеше сега да изпие на екс чашка водка, сигурно щеше да спре това треперене в стомаха. Затръшна последната вратичка и изръмжа с всичка сила. Бурята още бушуваше в нея. Ако можеше да се разплаче отново…но всичко се беше вързало на възел. Очакваше всеки миг да получи спазми в някой мускул…Не можеше да продължава така…Трябваше да направи нещо ВЕДНАГА. Излезе навън и се загледа към болницата. В кабинета на Пехливанов светеше. Господи! Ами ако точно в този миг този изверг не беше сам. Тя тръгна куцукайки натам. Болният крак не можеше да догони устрема на тялото й. „Ако не е сам…какво ще направя? Искам да го убия! Искам да го удуша и да гледам как очите му се пълнят с ужас!” Въпреки нижещите се картини във въображението й, тя знаеше, че няма да го направи. Все още частичка разум беше трезва, но за съжаление – една твърде малка частичка.
Влезе в болницата и закуцука нагоре. Ритмичното, протяжно скърцане на дървеното стълбище съвсем изостри нервите й. Отвори вратата на кабинета му със замах и застана настръхнала в рамката й. Доктора си седеше зад бюрото и я гледаше с повече присмех отколкото с изненада:
− Е, така ли ще се пениш на вратата? Няма ли да споделиш защо си дошла? – в гласът му се улавяше насмешка и беше явно, че се забавлява.
Боряна стисна юмруци и прецеди през зъби:
− Ти, кучи син! Изчадие на ада! Перверзник долен! Как? Как можеш…
− Аааа, значи си разбрала вече. Е, крайно време беше.
Доктора се надигна тежко от стола, приведе се и отвори вратичка под бюрото си. Задържа се за миг и после извади бутилка и чаша. Подсмихнат попита:
− Водка ли искаш или инжекция? Ооо, а може би чай? – той не се сдържа и се изсмя.
Боряна, зачервена и наежена пристъпи напред:
− Какво, не ти ли стиска да правиш секс с жени,а? Или те имат очаквания и изисквания, които не покриваш, а? Или когато очите са затворени не виждаш отвращението?
С един изненадващ скок Пехливанов се озова зад младата жена. С дясната си ръка обхвана талията й и блокира и двете й ръце. Тласна я напред докато я опря в бюрото и с лявата си ръка я наведе над него. Тялото му плътно беше прилепнало към нейното. Надвеси се над ухото й и зловещо просъска:
− С голямо удоволствие бих ти показал какво правя с непокорните жени, но ти си притежание на бизнеспартньора ми. Да не мислиш, че заради една фуста ще си проваля бизнеса?!
Той я сграбчи за косата, изправи я, обърна я и притисна тялото й здраво към себе си. Боряна извика от болка и страх. Доктора се поколеба за миг, а после с гримаса на отвращение я блъсна към креслото. Тялото й се стовари тежко и въздухът й излезе. Очите й гледаха като изплашено зверче. Стисна подлакетниците, за да спре треперенето на ръцете си. Пехливанов тикна бутилката пред лицето й:
− Пий!- заповяда, но Боряна не помръдна.
− ПИЙ! – извика мъжа и жената протегна треперещи пръсти. Вдигна бутилката към устните си и отпи. Устата, гърлото и стомаха й пламнаха. В очите й избиха сълзи, които се затъркаляха една след друга.
− Така вече е по-добре. Време е за следващата стъпка в плана – той извади от чекмеджето на бюрото някакъв каталог и го хвърли в скута й. През премрежения си поглед тя успя да различи момиче облечено в булчинска рокля. Вдигна питащи, все още широко отворени очи към Пехливанов, а той отговори съвсем спокойно:
− Вече не си толкова безобидна. Току виж ти хрумнало да заговорничиш против мен. Не мога да те оставя без наблюдение – зъбите му се оголиха в похотлива усмивка. – Кмета, горкия, от кога си точи зъбите. За да те опазим от грешни постъпки денем ще си с мен, а нощем – с него.
Боряна беше отворила уста и дори не си поемаше въздух. Той надигна ръката с бутилката към устните й:
− Пий, че съм уморен и не ми се занимава с истерии. Роклята ще пристигне след 14 дни. Тогава ще вдигнем сватба. Ще направим чудни снимчици за мама и тати.
− Те не са получавали вест от мен и сигурно вече са отишли в полицията – тросна се Боряна, а доктора се засмя:
− Кой ти каза, че не са? Всяка седмица получават имейл от секретната база, в която работиш. А след две седмици ще се радват да видят и теб и зет си.
Той пак се засмя. Взе сакото си от закачалката и се запъти към вратата. Вече с гръб към нея додаде:
− Можеш да останеш тук и да допиеш водката. Утре си свободна. Наспи се добре и си избери рокля. Не искаме булка с торбички под очите, нали?
Вратата се затръшна след него и Боряна подскочи в креслото. „Глупачка! Глупачка! Глупачка!...” повтаряше си наум докато полека лека страхът и отвращението отстъпиха място на разума.
© Мая Миленкова Todos los derechos reservados
Винаги, когато мога, ще чета