Случвало ли ви се е да се събудите в ръцете на изнасилвача си?
   На вас може би не, но на мен - да.
   Прибрах се рано сутринта на другия ден. Майка ми ме посрещна с викове, а баща ми ме удари. Мисълта за самоубийство ставаше все по-натраплива.
   Естествено, аз не казах  истината. Толкова ме беше страх! Можеше да не ми повярват, а и да ми повярват, това не решаваше нещата. Казах, че съм преспала у най-добрата ми приятелка Елена. разговорът просто свърши, но болката не спря.
 
   9 Юли Петък
   Тази шумна тълпа! Подлудява ме, не искам да седя повече тук!
   Изпивам на един дъх малкото останало от коктейла ми, оставям пари на барплота и се залавям да търся Елена. Толкова много хора, а прожекторите не спират да измарят очите ми още повече със своите ярки и натрапчиви светлини. Едва си чувствам краката, а шумът е непоносим. Тръгвам с бавна крачка към дансинга, като се взирам в лицата на танцуващите. Не срещам лицето на Елена и това ме принуждава да се кача на подиума, за да огледам присъстващите по-добре. Отново не намирам Елена, но съзирам Ана, която танцува с приятеля си. Колкото и да не ми се иска се налага да прекъсна за малко танца ѝ. Провирам се през тълпата и когато стигам до нея, я побутвам по рамото. Тя се обръща към мен и ми се усмихва. Аз се приближавам до ухото ѝ и се опитвам да ѝ говоря възможно най-разбираемо:
   - Знаеш ли къде е Елена? - вдигам глава, за да разбера дали ме е чула добре.
   - Елена? - пита едва чуто Ана.
   - Да, Елена. Знаеш ли къде е? - подпомагам обясненията си с жестове.
   - Не, но предполагам, че е някъде наблизо.
   Стоя в размишления няколко секунди и след това отново се навеждам към Ана:
   - Ако я видиш, кажи ѝ, че съм си тръгнала.
   - Но защо ще си ходиш, още няма дванайсет? - възкликва учудено Ана.
   - Знам, просто не ми се седи тук повече. - поглеждам за миг към приятеля на Ана и виждам как той няма търпение разговорът ни да свърши. Това ме кара да си кажа"довиждане" с Ана възможно най-скоро.
   - Остани да танцуваш с нас! - предлага ми Ана без да подозира какъв ад би било това за приятеля ѝ.
   - Не, наистина искам да се прибирам вече. Изморена съм. - оправям леко роклята си в знак на решителност. 
   - Е, щом е така, добре. - казва леко смутено Ана.
   Нямам намерение да я успокоявам понеже след минута ще е забравила целия ни разговор.
   - Довиждане. - казвам и тръгвам към изхода.
   - Довиждане, Алина. - чувам приглушения глас на Ана зад гърба ми.
   
   Тъкмо, когато слизам от дансинга, срещам Елена. Тя носи два коктейла "Май-Тай", но когато ме съзира, ги оставя на една маса и ме прегръща. Изглежда доста радостна, което ми подсказва, че няма да издържи будна до сутринта.
   - Алина, хайде ела да танцуваме! - Елена ме е хванала за ръцете и ме гледа усмихнато.
   - Аз си тръгвам. - изтърсвам без да добавя нищо.
   - Не, не може да си тръгнеш точно сега. Моля те, остани, ще бъде много забавно! - умолява ме Елена, докато полюшва ръцете ми.
   - О, да, представям си колко ще е забавно...за теб.
   Елена вече не се усмихва, а ме гледа неразбиращо. Тя понечва да възрази, но аз я изпреварвам:
   - Пияна си и също трябва да се прибереш! Ела с мен, ще си вземем такси.
   - Май ти си по-пияна и от мен щом искаш да си вървиш и то с мен! - Елена говори иронично, като набляга най-много на последната дума.
   - Добре, прави каквото искаш, аз си тръгвам! - отскубвам се от ръцете ѝ и тръгвам към изхода.
   - Алина, стой, не си тръгвай! Обещавам ти, че няма да закъснеем много! - елена говори с обнадежден глас и за миг ме кара да се поколебая, но въпреки това аз не се връщам, а само се спирам и се обръщам към нея:
   - Съжалявам, Елена, не съм искала да ти разваля вечерта, просто тук не ми харесва. Довиждане. - дори не изчаквам отговора на Елена, а направо излизам навън.

   Хладният вятър връхлита лицето ми и разрошва кестенявите ми къдрици. Едва когато се отдалечавам на десетина метра от бара, забавям крачка и решавам да седна някъде за малко. Виждам една пейка наблизо и се запътвам към нея. Сядам и устремявам поглед към дискотеката, откъдето се чува слаба музика. Взирам се във вратата, имам чувството, че всеки момент Елена ще излезе и ще ме повика да се върна. Но не, вратата не се отваря и никой не ме вика.
   Седя съвсем сама и размишлявам дали да се прибера пеша или да си взема такси. Пътя до вкъщи е около десет минути, така че каквото и да реша ще ми отнеме еднакво време. Само дето, ако реша да се прибера с такси, ще трябва да платая, а за вървенето никой нищо няма да ми вземе.
   Ставам и тръгвам по асвалтирания път. Забързвам крачка, като често се оглеждам наоколо. Всичко е пусто и тихо, само от време на време се чува далечния зов на някоя прелитаща птица. Вятърът подухва леко и кара листата на заобикалящите ме дървета да издават тайнствен шепот. Всичко това ме подтиска и ме кара да бързам все повече.
   Някакво шумолене зад едно дърво смущава едва овладяваното спокойствие. Спирам се за миг с мисълта, че зад дървото има катерица или някаква птица, но паниката се надига в мен и аз побягвам. Просто бягам. Бягам към вкъщи без да знам дали някой ме гони или си въобразявам.
   За вървенето никой нищо няма да ми вземе.
   Две ръце ме сграбчват. Едната притиска силно устата ми, за да не мога да извикам, а другата ме е хванала през кръста. Аз се съпротивлявам, ритам с крака, удрям и дера похитителя ми, но без резултат. Хватката му е прекалено силна, за да се измъкна. Мъжът ме повлича след себе си. Води ме към една кола. Малко преди да ме пусне, усещам, че сълзите ми са стигнали до ръката му. Той отваря вратата на задната седалка и ме вкарва вътре. До последно държи ръката си на устата ми. Той влиза в колата и сяда на шофьорското място, като секунда след това заключва всички врати.
   Едва когато мъжът ме пуска осъзнавам колко е хубаво да можеш да плачеш с глас. Господи! С какво съм заслужила това? Какво толкова лошо съм сторила?Въпросите, които си задавам, докато плача сама в колата на похитителя ми.
   - Моля те... - успявам да промълвя едва когато двигателя на колата пали. - Моля те, ще ти дам каквото искаш: пари... - говоря с пресипнал глас и едва сдържам сълзите си.
   Какво друго освен пари би могъл да иска този човек? Отговорът е плашещо лесен - мен.
   Не получавам отговор, а колата вече е в движение. Това ме кара да се паникьосвам още повече.
   - Моля те, спри колата! Моля те, моля те! - викам с истеричен глас.
   - Няма проблем да го повтаряш цяла нощ! - безчувствено промълвя похитителят ми.
   Думите му секват гласа ми. Виждам лека и краткотрайна усмивка да се изписва по лицето му. Това ме плаши, но след миг страхът се смесва с гняв и чувство за самосъхранение, които водят до думи, неизричани до тогава на глас.
   - Изрод, пусни ме! Чуваш ли, нищожество? Ти си една долна отрепка! И не ми казвай, че ти харесва да те обиждат, защото няма да спра! Чуваш ли ме? - избухвам в ридания и безнадеждно облягам глава на седалката. Сълзите са облели цялото ми лице, а устните ми са сухи и напукани. 
   - Мисля, че този път сама си отговори на въпроса. - не съзирам усмивка, както първия път, но гласът му е все така хладнокръвен. 
   И този път думите му ме карат да замълча и да се замисля над тях. Обзема ме гняв, че съм толкова слаба психически. Трябва да му се противопоставя, да направя нещо, каквото и да е то, за да му попреча да постигне целта си. Щом не мога да му въздействам с думи, ще опитам по друг начин. Изправям се, доколкото мога, и започвам да дърпам ръцете на похитителя ми. Той се опитва да отблъсне нападките ми, но му е изключително трудно, защото в същото време трябва да управлява автомобила. 
Случващото се ми дава сили да се боря още по-силно.
   - Да се блъснем ли искаш? - гласът му звучи повече раздразнено, отколкото заплашително. 
   - Да, искам да умреш, кучи син такъв! - казвам първото, което ми идва на ума, първото и единственото, което е успяло да си пробие път през страха отчаянието и паниката




Разказът е доста дълъг и това е само малка част от него. Ако ви е харесало, пишете коментари, за да пусна 2 - ра част. Обещавам, че тя ще е по-интригуваща.