22,00 – 23,00 часа

Аз отивам при Витанови. Звъня, чувам шум зад шпионката, сетне мъжът ми отваря.

- Жена ми си легна, уморителен ден е имала – обяснява ми той, докато свалям обувки в антрето – Но, ако трябва, ще я събудя…

- Не, не… Аз идвам просто да доуточним някои неща… - мърморя наведен. После се изправям и го следвам отново в хола…

Широката плазма е заета с някакъв филм от тия, дето им викам „трепачески“. Удобни за почивка – не натоварват нито мозъка, нито въображението. Просто следиш кой кого убива и се подхилваш при видените простотии и откровени глупости…

Не го упреквам. Нима след тежък ден може да се разтоварваш с интелектуален труд? Някой си кретен бил казал, че от умствен труд се почивало с физически. А обратното? Да сте видели шофьор или сервитьор за почивка да решават интеграли?

Гледа си човекът филм – добре…

Но – виж, това с двойното убийство… Хич не е добре…

- Пак да попитам за Караджови. Вие сте ги виждали по-често от другите – все пак, врата срещу врата сте…

Витанов се отпуска назад в удобния фотьойл. Държи чаша с нещо, на мен не ми предлага – запомнил е, че отказвам, щом съм на работа.

- Какво още да ви кажа? Тихи хора са двамата. Виж, синът им… Чувал съм скандали, веднъж дори се хванаха с баща си за гушите. Тъкмо излизаше и му каза нещо, старият посегна да го удари, младият го сграбчи за ръката… Но се усети нещо и бързо си замина…

- Пред вас?

- Не, не… Как пред мен? Аз чух шума, погледнах през шпионката да видя кой е, тогава всичко стана изведнъж…

- А нещо около строежа да са се карали?

Витанов се стяга. Поглежда ме и пита на свой ред:

- За строежа? Че защо?

- Ами, защото – казвам бавно – старият нещо се е бавел с подписването, казват ваши съседи. А Митов е обещавал доста благини за входа. Само плащането на асансьора колко ще му струва…

Той се усмихва:

- За Митов това е ухапване на бълха. Пари има бол. И сега ще притежава апартамент почти в центъра. Хем е на важно място, хем сме спокойна уличка…

В този момент звънва телефонът ми. Поглеждам – номера на Хинов. Какво е станало?

- Да?

- Дойде прокурор Трифонов – почти шепнешком казва той – Сега разговаря с господин Здравчев…

- Разбирам… Идвам…

Изправям се, сбогувам се с Витанов, той ме изпраща, убеден, че това е последното ми посещение. Пресичам площадката…

Хинов ми сочи с глава вратата на трапезарията. Влизам, а насреща ми се изправя висок, пълен мъж. Наистина – има нещо познато в него. Но отде – не се сещам…

Здравчев е седнал отсреща му, на дивана. И ми смига – явно всичко е наред…

- Най-после – казва мъжът – Не сме се виждали повече от двадесет години…

Включвам. Ами да – Петър Трифонов, викахме му разбира се Петьо, съквартирант на Мишо. А с Мишо сме градски, та често се виждахме. И се веселяхме, естествено. На които купони нямаше как да не присъства съквартирантът му. И той правист, но година по-малък. Сетих се – веселяк беше, малко безгрижен, но пък никога не се минаваше да почерпи. Умееше да се включва в компанията точно в нужния момент – при започването. Малко след като са събрани парите. И изчезваше внезапно при плащането накрая. Но не беше лошо момче, знаеше куп вицове, обичаше веселбата, беззлобен, ставаше и център на шегите ни, сам се смееше на закачките…

- А, Петьо… Тоест – господин прокурор… - нарочно се обърквам, а той се смее като едно време – широко и свободно…

- Добре, добре… Дойдох да видя какво става, как върви нощното разследване…

След ръкувания, че дори потупвания по раменете, сядам на стола откъм вратата и докладвам поред. Включително за новата версия – строежа…

Трифонов ме слуша внимателно – тук няма място за шеги. Виждам – професионализирал се е, оставя настрани личното, умее да навлезе издълбоко в „материала“…

- Значи така… - започва обобщението – смятате, че в основата е нежеланието на Караджов да подпише разрешение за даване на въздуха над кооперацията за строеж. Според вас, трима от съкооператорите са се поблазнили от възможна печалба, скрили са от съседите си личния интерес, а за да получат… Да го наречем премия, от строителя, са премахнали нежелаещите да приемат офертата хора. И това – на базата на повтаряне на някои думи и един парфюм…

Така изглежда малко лефтерно, както викаше дядо ми. Демек – люлееща се конструкция. Но кимам – засега имаме тези аргументи…

- Парфюмът е доказателство, да… - продължава той – Няма как да е попаднал случайно в Ангелови. Няма и как да е подарен – в зависимост от обстоятелствата, цената, отношенията между Караджови и Ангелови… За „Гераците“ не говоря – това е емоция. Да, съгласен съм, че посочва интересен факт – различни хора повтарят едно и също. Обаче, я си представи, че някой го е споменал, а другите са го харесали и сега демонстрират познания и култура…

- Възможно е – казвам – Обаче, самото определение съдържа неистина. Караджови не са повторение на Гераците. Което признават и Колев, и Кръстев. Та даже ми заявиха, че само веднъж са го казали, но не мислят така. А другите държат на етикета. Върши им работа – директно обвинява младия Караджов и създава мрачен образ на човек, можещ да убие заради имоти и пари…

Трифонов почуква по масата, после решително казва:

- Виж сега, психологически си прав. Но в правото психологията е помощно средство, не е доказателство. Така че – търси още доказателства. По възможност материални. А наблюденията ви, разбира се, ще свършат работа – вече се очертава един интересен кръг. Не забравяй – за да докажете участие на подопечните ви персони, е нужно да откриете мотив. Нежеланието на Караджов да продават въздуха е факт вече, обаче… Трябва ви черно на бяло заявено. И – ако може да намерите доказателство, че на тия тримата… Или на двама от тях… На тези хора е платено, за да убедят съкооператорите си. Не да убият – това е друга тема. А да постигнат съгласие. Което означава…

- Което означава, че тръгвам към Митов. Да ме приеме в полунощ и да се съгласи да признае, че е платил някому да лобира…

- Именно! – вдига палец Трифонов – Да лобира… Не да убие, а да защити интереса му. А как – това вече е извън рамките на отговорността на Митов…

Внимателен е, внимателен… Но и аз не съм сигурен в ролята на Митов. Мисля си, че не е търсил премахване на несъгласните. Има положение, има пари, има определена власт в тоя град… Няма да рискува всичко за едно жилище… Пък може и…

Но реално погледнато – ако признае, че е плащал за лобизъм, може лобистите да кажат нещо за дадените им указания…

Знае ли човек…