Нощен монолог

... Тъмнината пропълзя като черна змия и се уви безмълвно около пазвата на огромния град. Тук всичко бе така различно - непознато и плашещо, загадъчно и непредсказуемо, човешко и чуждо. Далече, далече... толкова далече от познатите родни места, че дори сънищата не бяха дръзнали да прокарат мисъл в тази посока.

Отдавна зад прозорците змийската тъмнина се бе свила на кълбо и попиваше в плътта си светлите ивици на отраженията от запалените лампи. Зад прозореца дебнеше непознатата нощ - толкова различна и нетипична, колкото можеше да бъде една чуждоконтинентална нощ.

"Господи, колко сам остаряла!" - помисли си тъжно жената, скрила се от изцъклените очи на нощта зад спуснатите щори и плътни завеси. Но можеше ли просто така да избяга? От мрака? От себе си? От болката и неизвестността? От копнежа за щастие?

"Щастие!? Нима наистина съм така безнадеждно остаряла?" - жената продължи да задава въпроси на собствената си душа.

"Та нали тази вълнуваща дума доскоро звучеше като вълшебен шлагер в сърцето ми и аз й повярвах?" - тя не се предаваше лесно и продължи да ражда въпроси. И да търси отговорите. Къде ли? В чуждата нощ? В непрогледния мрак? Как, как да открие знаците, които могат да отключат залостените порти и да запалят отново светлините на уплашената й свита душа?

"А дали наистина не съм безнадеждно остаряла? Толкова, че да не мога дори да се повдигна на пръсти и да запаля огън от звездите? Звездите, с които доскоро можех да разговарям и които никога не ми отказваха от своите искри, стига да повдигнех мисълта си... А сега?"

Дълбока сянка пробяга в душата на жената. Опита се да я превземе отвътре - внезапно и подмолно, раздиращо и вероломно. Дали щеше да й се даде? Дали щеше да позволи да бъде омаломощена и пречупена?

"Господи! Цял един живот изтече като миг... Цял един живот, пълен с капани и битки, с копнежи и вероломства, с възходи и провали, с мечти и битки с вятърни мелници... Кое бе истина и кое илюзия? Не е ли един тежък кошмар всичко, което се случи? Няма ли внезапно да дойде утрото, обляно в светлина и да покаже красотата на един истински живот? Кое е сън и кое е действителност?"

...

Картината на реалността отново гледаше потресаващо насреща. Нощта все така гордо властваше над притихналия град и превземаше с коварство сърцата на хората. Приспиваше ги един подир друг - методично, по своите нощни закони, като в амнезия затъмняваше все още будните ъгълчета на умореното им съзнание и ги отнасяше в безвремието.

Само жената гледаше печално и търсеше спасителен път.

Да се предаде? На непознатата нощ, пропита от мрак и тъга? Никога! Това не беше в стила й! Тя знаеше, че ще намери в себе си сили и ще разпали огньове - светли, горещи и страстни, които ще стоплят душата й, ще й вдъхнат смелост, заряд и устрем. Тогава? О, тогава... Жената почувства, че старостта е нещо толкова относително, колкото и непроницаемата нощ. Защото скоро, много скоро утрото щеше да притича през хоризонта и да разпилее розови отблясъци в далечината, които ще прелеят в искрящи златни сияния. И тогава безброй невидими длани щяха да дръпнат рязко завесата на мрака и да отворят пътя към Слънцето!

Слънцето - спасителната светлина, която прониква през всички прегради, чак до дълбините на премръзналата душа! Слънцето! Ето го пътя към спасението!

Да пуснем Слънцето в себе си! Да осветим с лъчите му мислите и надеждите си, за да успеем да видим спасителния път - към себе си и към света!

...

Жената се усмихна - Слънцето светеше в душата й!