Нощен монолог
... Тъмнината пропълзя като черна змия и се уви безмълвно около пазвата на огромния град. Тук всичко бе така различно - непознато и плашещо, загадъчно и непредсказуемо, човешко и чуждо. Далече, далече... толкова далече от познатите родни места, че дори сънищата не бяха дръзнали да прокарат мисъл в тази посока.
Отдавна зад прозорците змийската тъмнина се бе свила на кълбо и попиваше в плътта си светлите ивици на отраженията от запалените лампи. Зад прозореца дебнеше непознатата нощ - толкова различна и нетипична, колкото можеше да бъде една чуждоконтинентална нощ.
"Господи, колко сам остаряла!" - помисли си тъжно жената, скрила се от изцъклените очи на нощта зад спуснатите щори и плътни завеси. Но можеше ли просто така да избяга? От мрака? От себе си? От болката и неизвестността? От копнежа за щастие?
"Щастие!? Нима наистина съм така безнадеждно остаряла?" - жената продължи да задава въпроси на собствената си душа.
"Та нали тази вълнуваща дума доскоро звучеше като вълшебен ...