"Ако още сега, на момента изпиеш до дъно тази чаша, пълна с лимонада, ще те целуна."

"А ако откажа, Пан?"

"Тогава никога няма да ме обикнеш, Дара."

Изпи я. До дъно. Ужасно лимонено-газирано преживяване. Едно от най-истинските в живота ù. Пан я целуна, но тя не го обикна.

"Нищо", каза той, "очаквах го."

Тя поиска да го зашлеви по онзи смешен момичешки начин, който обикновено мърмори единствено "По дяволите, колко съм безсилна и глупава!" Успя да се спре навреме. Беше объркана и тъжна, без да знае защо. В главата ù се търкаляха мързеливо всякакви клишета - за вечната любов от пръв поглед, за още по-вечната самота, за излъганите надежди... Все пак, Дара беше дете на холивудското безцветно кино.

"Сбогом, Пан."

"До утре, Дара."

Той я срещна на другия ден, в 6 сутринта пред нейната врата. Беше раздразнителна и адски сънлива. Едва го видя през полузатворените си очи, но нямаше начин да не го чуе - звънеше от половин час. Вместо да ù се извини, Пан ядосано заяви:

"Закъсняваме."

"За къде може да закъснеем толкова рано?"

"За нашата първа среща."

Най-неочаквано тези думи я разсъниха. Мисълта за тяхната първа среща беше онази неочаквано добра комбинация, която вкара в малкия си джоб големите чаши кафета, енергийните напитки и душовете с ледена вода. Пан я бутна леко и влезе в малката таванска стая. Продължи право към леглото ù.

"Мисля, че още ти е рано да влизаш в леглото ми", опита да се пошегува Дара.

Не се получи. Пан я погледна сериозно за момент, подмина леглото и спря пред големите червени пердета, които скриваха малкия прозорец. Дръпна ги и я извика.

"За щастие не закъсняхме."

"Ок, красиво е."

"Ок? Постарай се повече, все пак вече си част от играта."

"От кога играем, Пан, и на какво?"

"От вчера, Дара. Играта се нарича "Открий любовта".

"Но тя не се открива. Или се случва, или не. А при нас... тя просто не се случва. Съжалявам."

"Не ти се моля, Дара. Сигурно никога няма и да го направя. Но ако искаш да си щастлива, трябва да си позволиш, поне веднъж, да играеш без никакви задръжки."

Тя го целуна. Не почувства нищо, но навън вече не беше Ок.

"Значи в 6... и 15 сутринта слънцето започва да се показва пред мръсния ми прозорец? Да, не е ок. Хубаво е."

"Е, имаме някакъв напредък."

Три месеца и четири целувки по-късно Дара най-после видя своя Пан. Отново пред малкия мръсен прозорец, в 6 и 15 сутринта. Не се случваше нищо, той просто спеше в нейното легло след първата им нощ заедно. Стояха будни до 4 и 45 (едно от хобитата на Дара беше да запаметява точните часове, нещо като ваксина против забравяне на красивите моменти). Разговаряха по пижами, пиха лимонада и се чудеха какво ново да измислят за следващата си среща. Беше толкова детинско. Никаква страст, никакво желание за прегръдки, целувки или секс. Една делова вечер по пижами. Така и заспаха. В 6 и 10 Дара се събуди. Припомни си набързо миналата нощ. Стана ù тъжно. Горкият Пан беше уплашен от нея, през цялото време внимаваше да не прекрачи глупавите невидими граници и започваше да се отдалечава от замисъла на собствената си игра. Можеше ли Дара да бъде приятелка на Пан? Просто другарче в живота, пред което да разказва за нощите с истинската си любов? Не. Всичко или нищо. За съжаление.

6 и 15 се престраши да погледне към спящия Пан. Случи се. Изпита неописуема нежност към него, към всяка мъничка част от тялото му. Целуна връхчето на лявото му ухо. Той продължаваше да спи. Дара за първи път го виждаше извън играта, без остроумните му реплики и красивите жестове. Сега просто дишаше и запълваше малкото ù легло. Дара не искаше нищо повече.

"Обичам те, Пан."

Две години по-късно леглото ù беше празно. От месец Панайот живееше на небето, както успокояваха децата. Дара отчаяно се опитваше да бъде отново дете - да вярва в ангели, да бъде убедена в рая, да се сгушва в майка си, да се крие от света под юргана... Нищо не помагаше, разбира се. Въпреки недоволството на цялото ù семейство и нейните приятели, тя се върна в малката си таванска стая.

Година по-късно започна отново да живее. Освободи малкия прозорец от червените пердета, изпи първата си чаша бира с непознат, покани го в малкото си легло и го целуна. Не бяха деца по пижами, а двама възрастни, които дишаха, пъшкаха, крещяха, докато взаимно се освобождаваха от света. След половин час той си тръгна. Дара не потърси точното време. Предпочиташе да не помни този миг. Включи телевизора и се загледа в поредния епизод на "Приятели". Не усети кога заспа. В 6 и 15 я събуди позната мелодия. Отвори очи и видя първия епизод на "Туин Пийкс". В 6 и 15 сутринта, колко абсурден още може да стане животът? За първи път виждаше тази програма. Кофти. Или в стаята ù имаше призрак, или превключваше каналите насън. И двете възможности не ù допадаха.

През следващите месеци Дара неусетно замести човешкия контакт с малкия телевизор. Заспиваше на някоя програма, след това се събуждаше от шума на друга. Нарочно оставяше дистанционното в другия край на стаята, но каналът винаги се променяше. Имаше рационално обяснение, но тя не му вярваше. Случваше се нещо друго. Беше ли съвпадение, че винаги се събуждаше от някой филм или сериал, който Пан обожаваше? Не. Тя знаеше, че той отново е в малкото ù легло, макар и да не дишаше и да го запълваше.

"Ако още сега, на момента, изпиеш до дъно тази чаша, пълна с лимонада, ще ти кажа нещо."

Без да се колебае, пое цялата газирана течност. Беше точно 3 и 20 сутринта. В 3 и 21 Пан я целуна по връхчето на дясното ù ухо, след което прошепна:

"Позволи си отново да играеш, мъниче."

"А вечната любов, Пан?"

"Толкова си мъничка, за да се тревожиш за вечността. Дара - детето на холивудското безцветно кино. Забрави клишетата и се освободи от задръжките си."

"До утре, Пан."

"Сбогом, Дара."