Наближаваше полунощ. Болницата бе притихнала, чуваха се само характерите за подобна институция звуци, звуци, с които работещите тук бяха свикнали и не им обръщаха никакво внимание. От време на време някоя сестра или лекар се плъзгаха безшумно по добре осветените коридори. Доктор Добряна Ненова беше страшно уморена. Клепачите й натежаваха, сякаш бяха налети с олово. Отпи глътка кафе и започна да масажира слепоочията си. Понечи да включи компютъра си. Тогава се чу пронизителен вой на спирачки, който я стресна и я извади от унеса й. Отвън бе спряла кола, не беше линейка, спирачките на линейките скърцаха по по-различен начин. Добряна отиде до прозореца и погледна навън. От колата с мъка се измъкваше едър мъж, облечен в тъмни дрехи. По дънките му ясно се виждаха тъмни петна. Добряна за момент се зачуди дали това не е кръв, после се спусна към входа. Когато стигна, мъжът вече бе настанен в инвалиден стол. Една от сестрите разговаряше с него. А той мълчеше и я фиксираше с безумен поглед. Дънк ...