Беше хубава августовска нощ. Не ми се прибираше и седнах на една пейка. Последният трамвай отмина. По улицата вече се  срещаха само развеселени компании. Неизвестно откъде започнаха да се появяват нощните пеперуди. Като молци, излизащи на нощна паша. На ъгъла се настани един тромпетист и засвири тихичко. Заслушах се. Беше започнал да импровизира по Чарлз Паркър. После внезапно смени настроението и започна „Влюбеният жабок". Стана ми интересно. Какво ли още можеше този човек. Изобщо не се съобразяваше с обичайните неща, изпълнявани до втръсване навсякъде от неговите колеги.

За да се отърва от зачестилите преминаващи пеперудки, затворих очи и се наслаждавах на разнасящата се музика около мен. Неописуемо удоволствие бе просто да слушаш. Без да си мислиш за нищо. По едно време спря да свири. Погледнах към музиканта. Бе започнал да прелиства някакви ноти. Запътих се към него и застанах пред шапката му.

• - Здравей, приятелю!
• - Здравей и ти, човече!
• - Всяка нощ те чувам да свириш. Защо не го правиш, когато минават много хора? А по това време.
• - Не свиря за пари. Ако някой все пак пусне нещо - добре. Но не се храня от това.
• - А защо го правиш?
• - Представям си, че свиря в един парк.
• - Какъв парк?
• - Преди много време чух едно пиано в един парк.
• - Къде?
• - В Полша. Знаеш ли, там в един парк има паметник на Шопен. Много красив. До него имаше пиано. Едно момиче свиреше неговите работи, а наоколо в нещо като летен театър седяха хора. И слушаха. Тогава поисках и аз да имам такава публика.
• - Зная за какво говориш. Те винаги през лятото го правят. Струва ми се, че паркът се казваше Лаженки.

Когато чу познатото име, музикантът се усмихна щастливо. Използвах настроението му и пуснах една банкнота.

• - Виж какво, искам да те помоля да изсвириш една пиеса.
• - Коя?
• - „Тишина". Много я обичам. Любимата ми е. Ще можеш, нали?
• - Естествено! След това ще ти изсвиря и моята любима.
• - Добре. Благодаря ти! - кимнах с глава и се върнах на своята пейка.

Настаних се удобно и извадих едно празно листче от джоба си. Исках да го запълня с нещо. Но ръката ми остана неподвижна. Затворих очи. И точно, когато към звездите тихо полетяха първите ноти, с неудоволствие усетих, че някой безцеремонно се настани до мен.

• - Дай ми запалката си! - нареди някакъв глас.

Изненадан се извърнах. Някакъв елегантен мъж бе протегнал ръка и подканващо движеше пръстите си.

• - Аз не пуша. - поисках да се отърва от нахалника.
• - Какво ме интересува? Зная, че често си носиш запалка в джоба. Хайде, давай! - нетърпеливо размахваше пурата си. - Давай, че си изгубих кибрита.
• - Вземете! Подарявам Ви я! - реших да се отърва от него.

Но явно се излъгах. Той смукна с наслада и се настани още по-удобно. Трябваше да се примиря за да мога да продължа да слушам музиката. След малко отново започна да се върти.

• - Слушам. Не може ли малко по-тихо?
• - Ако продължаваш да се държиш така грубо, ще си отида! - последва неочаквания отговор. - А точно сега ти трябвам много.

В първия момент зяпнах от изненада.

• - Случайно да си спомняте, че не съм Ви канил да седнете?
• - Браво! Помниш! - усмихна се мъжът поощряващо.

Вече не можех да реагирам адекватно. Започнах да го гледам с интерес. Що за птица бе той. По това време. Добре облечен. Защо ли още не се запътва към отсрещния стрийптиз-бар, а седна тук.

• - Да не забравя. Зарежи формалностите. Можеш да ми говориш на „ти"!

Определено започва да ми става интересно.

• - Благодаря! И защо ми трябваш толкова много, според теб? За да ми попречиш да слушам ли?
• - Това лесно ще го уредим. - каза той и отиде при музиканта.

Подаде му няколко банкноти и пошепна нещо. Кимнаха си и последният започна отново любимата ми мелодия. Мъжът се върна при мен.

• - Видя ли, колко е лесно?
• - Кой си ти? Какво искаш всъщност от мен?
• - Да те науча на ум и разум. - покровителствено се усмихна той.
• - Кой си?
• - Ти старите пиески чел ли си? - ме погледна весело мъжът.
• - Да! Учихме ги и в училище по едно време. - започнах да иронизирам и аз.
• - Тогава знаеш кой съм! И сега да не вземеш да ме оглеждаш. Да се взираш в главата ми! Отдавна не е модерно да стърчи нещо от там.

Не вярвах, че може да ми се случи. Ощипах се. Не! Не сънувах. Седеше пред мен и се усмихваше самодоволно. Реших да не се предавам.

• - Не се безпокой. Нищо няма да искам от теб. Тези времена отдавна свършиха. - усмихна се мъжът.
• - Нямах и намерения да ти давам, каквото и да е. - му отвърнах в тон. - Я по-добре ми кажи, какво е модерно тогава, според теб?
• - Модерно е да бъдеш модерен.
• - Това пък какво е? Това винаги си е било. Какво му е различното днес? - раздразних се аз. - Ти за глупак ли ме приемаш?
• - Уф, наистина си много зелен. - по детски ми се изплези отсреща.

Разсмях се. Засмя се и той.

• - Ставаш ми симпатичен. Затова няма да ти върна запалката. - той наистина беше нахален. - Ще я запазя за спомен.
• - А какво ще ми дадеш в замяна? - все пак отдавна се занимавах с търговия.
• - Вече ти казах, ама толкова ме слушаш. Дали онзи да спре да свири? - подкачи ме мъжът.
• - Това недей, моля те. По-добре обясни, какво му е различното днес на това „модерно е да си модерен"!
• - А, започна да говориш по същество. - проточи глас той и отново смукна пурата си. - Слушай сега. Вече не е интересно „да изпъкваш" с дрешки. Нали ги няма старите магазини с опашки? Сега е модерно да се правиш на „отворен". И като видиш човек, който може да се изправи пред тълпата и каже - „Ето това съм аз!", вътрешно ти се иска да се долепиш до него и да започнеш да се правиш и ти на „свободен". А като се прибереш в къщи, почваш да се държиш по старому. Там никой не те вижда какъв си.
• - Не си много ясен. Въпреки, че се досещам, какво искаш да ми кажеш! Че човек лесно произнася думи, но като опре да ги докаже, ще намери достатъчно причини да подвие опашка.
• - Бързо схващаш. - пошегува се мъжът.
• - Няма начин, нали имам добър учител! - отвърнах му в тон. - Но защо да го правят? Не е ли трудно да се преструваш?
• - Виж, ти нещо много умуваш. Ще ти го обясня така. Много е удобно пред хората едновременно да се правиш на модерен, но в никакъв случай да не се отделяш от тях. Я си помисли, какво ще стане, ако се отделиш и заживееш, както искаш. Това дразни. И то много дразни. Даже бих казал, че те прави непоносим за онези, които виждат, че живееш, както самите искат в сънищата си. Или както се утешават сами пред огледалото. А постъпват, както им казват околните. Прави всичко - кариера, пари, интрижки, но не се отделяй от другите. Само с тях. Само като тях. И тогава всичко ще ти е наред. Това е най-трудното, разбираш ли? - усмихна се лукаво Дяволът.
• - Не можах да го разбера. Защо да е трудно?
• - Ще се опитам да ти го обясня по друг начин. Знаеш ли кое е било и винаги ще е на най-голяма почит сред вас?
• - Предполагам добродетелта, искреността.
• - Не говори глупости!
• - Знанието? Или парите? - опитах се да налучквам, какво очакваше да чуе от мен.
• - Ставаш скучен. - той с досада прехвърли крак върху крак.
• - Какво тогава?
• - Лицемерието - това е било и е на почит. То си има много лица, но същността му е една. Ти си един, а се правиш на друг. Според настроението на тълпата. Или твоите интереси. Само и само за да запазиш своя авторитет или приетото като поведение в обществото. Нали всички трябва да сте добрички. То най-добре ти помага да се укриваш между останалите. Да се превърнеш в невидим.
• - Защо ми го казваш? Не допускаш ли, че аз го зная?
• - Ако беше така, щеше да ми го кажеш направо. Вместо да говориш неща, които ви наливат в главата от малки.
• - Ти изглежда му имаш зъб? Още не си му простил.
• - Защо мислиш така? Какво да му простя? - изненадан се извърна към мен мъжът.
• - Че те изгони от рая.
• - Напротив, знаеше, че ми прави голяма услуга. Разделихме се приятелски.
• - Странно говориш. - този път изненаданият бях аз.
• - Помисли логично. Вече живея, както искам, а не както ми нареждат. - засмя се той.
• - Но това се стремя и аз да го правя. - оспорих казаното аз. - Някои от приятелите ми също го правят.
• - Освен това слугите му твърдят, че е всесилен. Тогава защо не се бърка в моите работи, както и аз - в неговите? Защото се разбрахме да се съревноваваме честно. Да ви даваме право на избор. И ако си забелязал повечето силни избират моето предложение. Останалите предпочитат да си живеят накуп. По-удобно е. Винаги е било по-спокойно така.

Тази логика ме порази. Замислих се. Както и да го погледна, беше прав. Той разбра за направеното впечатление и се изправи самодоволно. Изтръска пепелта от загасналата пура и я запали отново.

• - Аз вече трябва да тръгвам. Сбогом.
• - Сбогом, приятелю.

Той се извърна изненадан:

• - Малко хора са ми го казвали.
• - Значи не знаят, че също си ангел. Но от друг тип. От тези със собствен характер.

Усмихна се и махна с ръка.

• - Тяхна работа. Ние с него и с теб нали го знаем.

Отдалечи се със същата тиха стъпка, с която се бе появил преди това. Останах сам с тихата музика и останалото незапълнено листче в ръката. Музикантът импровизираше по „Векът на любовта". Погледнах го. Имах нужда от човек до мен. Нещо го накара да разбере. Довърши мелодията и седна до мен.

Нощта бе приятно топла. Стрийптиз-барът отсреща затваряше. Наоколо кръжаха най-отчаяните и неугледни пеперудки. Всички по-млади отдавна бяха отлетяли. Първият трамвай премина по улицата.

• - Помниш ли, бях ти обещал да ти изсвиря моята любима мелодия. - чух гласа на музиканта.
• - Да. Добре. Кажи ми нещо за нея. Коя е?
• - Преди време я написа един вече позабравен човек. Светозар Русинов. Казва се „Докосване".
• - Мога ли да те попитам нещо преди това?
• - Естествено. - музикантът свали инструмента от устните си.
• - Вярваш ли на думата „Любими"? Трябва ли да го правим или е поредната лъжа, с която се срещаме в живота?

Не получих отговор. Вместо това нежна мелодия полетя към обагреното от първите слънчеви лъчи небе. Заслушан в музиката, прибрах излишното листче в джоба си. „Докосване" разказваше всичко, което ми се искаше да напиша на света. Моите думи бяха станали излишни...