Чудех се доста дълго защо е толкова трудно вечер, когато си сам. Стоях и с часове не можех да заспя, въртях се в леглото и се опитвах да удуша душата си със силна музика от музикалния плейър. Мразех времето, когато започваше да се стъмва, на всички се кълнях, че мразя да спя въобще. Че има нещо толкова сбъркано в съня...
А моите сънища бяха магични. В тях винаги бях уникален, различен и напълно... не като дневния себе си. Казват, че в съня се пренасяш в други измерения и реалности. Не съм сигурен това колко е вярно, но това, което винаги е било в моята връзка със сънищата напоследък се изгуби. Може би връзката със съзнанието ми напълно се прекъсна...
Кълнях се, че мразя да спя, мразя да стане вечер... но пък иначе харесвам нощта и харесвам вечерта. Къде съществува такова противоречие? В крайна сметка седнах да се замисля какъв всъщност е проблемът ми с нощното време. Аз го намирам за крайно минорно време... а минорните акорди са ми любими. Нощта носи своя собствен въздух, но на мен нещо ми липсваше в нея. Леглото ми беше хладно и може би затова не исках да се качвам в него. А колко много хора пеят за самотните вечери, май и аз ще взема да напиша една такава песен.
Мисля, че хората са създадени да бъдат по двойки, да бъдат заедно и да споделят, а самотните вълци-единаци като мен гледат празно, щом настане това време. Човеците са активни през деня и спят през нощта, презареждат се с енергия. Но явно трябва да си я споделят. Или да бъда със себе си все едно съм с някого другиго? Имам купчина въпроси без отговори и една напълно хаотична мисъл... но реших да бъда напълно откровен със себе си. Мисля, че нощта е времето, когато въздухът навън е хладен, но в сърцето ти трябва да е топло. Мисля, че нощта е времето, когато трябва да споделяш топлина...
Не искам да спя повече в единично легло, никога повече. Но пък голямата кралска спалня няма ли да ми е малко широкичка? Ако търся отговорите извън себе си, някой дали ще ми ги подскаже? Или пък трябва да се науча да спя на земята, за да се чувствам свързан с цялата планета? Как действат нашите съзнания и по какъв начин не се чувстваме самотни или се чувстваме самотни, до колко това е толкова важно, до колко е една манипулация забодена в главите ни от телевизии, филми и, естествено, музика? Ние гледаме през нашите си "очила" и това е ясно на толкова много хора, повтаряме го наляво-надясно и пак не го разбираме... и аз може би съм скочил в конспирацията и търся щастието навън от себе си. Но да си сам е толкова... скучно. Аз ли съм скучен или идеята да бъда с някой друг е толкова блазнеща, че дори искам да оправям нечии чужди проблеми? Аз съм егоист, искам някой да дойде да оправи моите проблеми и затова помагам на чуждите проблеми, ама винаги ми става тежко и трудно. Вживявам се твърде много, ако се заслушам в нечии оплаквания. Какво съм аз, маргаритка ли? Цвете, дето увяхва пък само не знае как да разцъфне. Такива гафове няма в природата, защо ние хората сме толкова проклето прецакани? И как да не псува човек?!
И все пак... ако затворя очи и почувствам полъха на нощния шепот, ще остана озадачен и безмълвен. Да обичам ли? Кого? И как?
© N. Todos los derechos reservados