Мракът се спусна над града. Черни облаци скирха луната. Беше нощта на черните ангели.
По пустата улица се чуваха самотни стъпки - мъж на около тридесет години вървеше спокойно,
потънал в собственте си мисли. Не подозираше какво го очаква. Срещу него се зададе жена -
висока, с дълга черна коса, грижливо вързана на две плитки. Беше облечена с черни кожени
панталони с дупки от външната страна на краката. Носеше късо черно горнище, което откриваше
татуировката вълк, захапал корема й и стичащите се капки кръв. Токовете на дългите и черни
ботуши отекваха в тишината. За миг дъхът му секна. За броени секунди той видя лицето й -
бледо, със светещи кристалносини очи и с кърваво-червени устни. Скулите й бяха красиво
описани - тя беше съвършена. Светкавичен замах. По земята се стекоха капки кръв - неговата.
Ветела се наведе и отпи жадно от топлата кръв. С усните си усещаше затихващия му пулс.
Зад себе си чу замах на крила. Обърна се и очите й се заслепиха от светлината, която
стреуше от ангела. Зелените му очи я гледаха колебливо. Кавин се чудеше дали да я
убие и да изпълни задачата си или да остави това прекрасно, но дяволско създание
да живее. Не можеше да мисли. Беше способен единствено да се възхищава на красивите
й черти. Ветела се обърна и избяга, а Кавин остана сам в нощта.
   Минаха месеци, но нито един от тях двамата не забрави тази среща. Всяка вечер Кавин
сънуваше Ветела. Дори през деня оприличаваше всяко ангелско създание на нея. Нямаше
и миг покой.
  Мисълта за Кавин не изостави Ветела през цялото време. Спомняше си всичко от онази нощ -
как стоеше пред нея с разперени крила, как вятърът поклащаше снежнобелите му пера.
Не можеше да забрави погледа му - начинат, по който я гледаше.Откакто го срещна,
започна да излиза през нощта по-рядко и да убива, но не можеше да спре изцяло - това
бе в природата й.
   Наближаваше денят на Дявола - 06.06.06 - събитие, случващо се през сто години.
Тогава всичките му деца пренасяха жертва в негова чест. Ветела и нейните приятели
подготвяха убежището си за ритуала на смъртта. Вече бяха набелязали жертвата. Джон
Стивънсън беше мъж на средна възраст, инжинер. Живееше в близост до изоставената
сграда, в която беше планирано неговото убийство.
  Денят настъпи. Стивънсън вече беше заловен. Честта да го хване се падна на Ветела,
защото тя беше най-младата в групата. Но само миг разсеяност беше нужен, за да може
Стивънсън да се качи нагоре по етажите. Ветела тръгна след него. Стигна до покрива. Беше
тъмно, но много бързо успя да чуе пулса му. Доближи се тихо и го сграбчи за врата. В
този момент Кавин съзря всичко отгоре, спусна се светлавично бързо надолу. Ветала чу
плясък на крила. Обърна се и го видя. Времето спря. Кавин се приближи към нея, прибра
крилата си и сведе глава към нейната. Тя затвори очи и го целуна. Удари първия звън на
часовниковата кула - беше полунощ
   2... 3... 4... 5... 11...
Кавин извади дървения кол и го заби дълбоко в сърцето на своя черен ангел... 12...
  Ветела падна в ръцето му. Стивънсън отдавна беше избягал по аварийната стълба. На
Кавин му се струваше, че бяха минали часове, а всъщност това бяха няколко секунди.
В този момент се появиха приятелите на Ветела. Когато я видяха да лежи безжизнено
в ръцето му, те се втурнаха към него. Той разпери крила и се издигна високо. Закапа
ситен дъжд. Той я държеше в обятията си и летеше. Не знаеше къде. Покрай тях мина
падаща звезда. Намираха се над гъста и непроходима гора. Отгоре, той видя малка поляна.
Спусна се към нея. Там Кавин погреба тялото на Ветела.
  Всяка вечер точно в полунощ той носеще по една черна роза на гроба й. След години на
същото място израстна красив розов храст - той бе споменът за тяхната лубов.