Наближава 24-ти май и  започва да ме обзема някаква носталгия. Не, не заради манифестациите през ученическите ми години, когато  белите къси чорапки постоянно ми се събираха в обувките. Трябваше често  да подскачам на един крак, за да си ги издърпвам. Това  нарушаваше маршировката в строя. Когато обикновено към обяд, след манифестацията, заваляваше дъжд. Нямаше сгъваеми чадъри тогава. Така че се прибирах мокра, със залепнала  по мен бяла копринена блуза. Та не поради всичко това ме обзема носталгия. Причината е друга.

На 24 май е съборът в родното село на баба ми. Дивотино, старо средновековно селище,  сега квартал на град Перник, на 17 км от него. За първи път селището  се споменава  в турските регистри през 15-ти век. Рудодобивен район още от древността.  В землището са намерени следи, свързани с култа към водата и боговете – лечители. Известно е и с Дивотинския манастир „Света Троица“ основан още през 10-ти век, където  се е приютявал и Васил Левски. Често понасяло  подигравки заради името си, като го обявявали за диво. Но Цветан Любомиров (учен и полярен изследовател), в чест на селото,  наименувал Нос Дивотино на остров Робърт, Южни Шетландски острови, го обяснява като „село дивно, свидно, жизнено“. Устояло през вековете заради рудодобива,  красива природа, здрав климат и  още по- устойчиви хора.

Та, обхваща ме носталгия и ми се иска да кажа, като писателя: „мили ми, аго, ливади, свидна ми мила градинка“ . Но аз съм градско чедо, не съм ни копала, ни жънала. Та не към ливадите ми е носталгията. А към хората. Всичките си летни ваканции съм прекарвала в това село. Липсва ми общуването с шопите. Липсват ми техните приветливи усмивки, техния наивитет и практична хитрост, любопитството и интереса към другия,  оптимизма , трудолюбието и устойчивостта в трудностите, верният им поглед към живота…Липсва ми специфичния им диалект: ”е, ти, що работиш“?, в смисъл, не чак толкова, с какво се занимаваш а,  „как си“?, мазолестите им ръце при поздравите .Носталгия, която може да бъде преодоляна само за час-два.

Как ли издържат нашите сънародници, все още наричащи себе си  „българи“ в Америка, Англия и където и да са?  Смятат се за българи, заради това, че пращат децата си в неделя на българско училище, обличат ги в български народни носии, учат ги на народни песни и танци. Но, България не е само традиции, песни и танци, не само планини и морски бряг. България е най-вече  в хората, бита и ежедневието, в тромавата администрация, в прашните  и жвакащите тротоари. „Ливади искай от мене“,  градинки колкото щеш в чистите алеи на Сентрал Парк, безупречните тротоари на Ню Йорк и всичките холандски лалета...

Мила ми,  кална и мръсна София, Варна, Пловдив, Бургас, Стара и Нова  Загора. Мили ми приятелите, колегите, съседите, клюкарките от входа и старците, играещи шах в кварталните градинки. Мили ми даже  уличните кучета и котките по мазетата, птичките рано сутрин и уханните липи между блоковете…

Всичко това, аго, няма го ни в Сентрал Парк, ни в Чикаго, ни в Калифорния, ни в Нови Орлеан…

Така че, ти си остани със здраве, а пък аз ще си остана тук.

А иначе, за празника, да, почитам го, благодарна съм на братята Кирил и Методи. Пиша на кирилица, спазвам българската граматиката,  старая се, колкото мога в литературното творчество…

Така че, честит  24 май, българино!