Време е, любими, да намерим друг смисъл в общуването. – казвам ни в клин, ни в ръкав.
- Какво имаш предвид?
- Помисли си само, нашата плът и кръв тръгва по собствен път. И не ни иска за свидетели. Оставаме сами със себе си. Двамата, и никой покрай нас.
-Глупости говориш! – намръщва се, но ме прегръща успокояващо.
Така звучат разговорите ни в последно време. А събитията се развиват с такава скорост, че не след дълго и той ще осъзнае. Но дали ще приеме? За себе си знам. Раздират ме ужасни чувства. Тъга, че вече си нямам детенце за гушкане (налага се да се задоволявам с плюшени играчки, куче и съпруг), объркване от неспособността ми да се променям достатъчно бързо, за да не изостана от него (порасналото), донякъде гордост, че съм разгадала Божията воля, страх, че може и да сме сгрешили, а нямаме резервен план. Нито пък теми за разговор, различни от неговото бъдеще. Трепетно, но и тревожно очакване животът да продължи да се случва само за нас.
В неделя той (синът) ще стъпи здраво на кракат ...