Ако четеш този текст, това означава, че съм се върнал обратно по течението на река Лета. През изминалата година допуснах грешка, която ме прати да се нося свободно по нейното течение. За да изкупя част от огромната си вина за едно престъпление, се чувствам длъжен да разкажа какво точно се случи. После ти сам ще прецениш дали заслужавам втори шанс.
Ако все още си тук, прочети следващия разказ и дай своята присъда!

Сложих точката в края на последното изречение, преминах на следващия ред и с главни букви написах „КРАЙ“. Отместих поглед от монитора. Очите ме боляха, а главата ми беше замаяна. Една празна гроздова бутилка се търкулна по земята и се спря след удар в единия крак на масата. Изключих компютъра и си легнах. Мигновено заспах.

* * *

В затвора съм, но съм призрак. Никой не ме чува, никой не ме вижда. Мога необезпокоявано да обикалям и разглеждам всичко. Беше необикновен затвор. Имаше съвкупност от нули и единици. Стотици, не, хиляди от тези числа. Необятен за мен бе начинът, по който те постигаха един невероятен синхрон помежу си. Постепенно разбрах, че това са надзирателите на затвора. Килиите са препълнени, но надзирателите си вършат добре работата. Те са професионалисти, не позволяват да настане хаос. Но въпреки това са неспокойни. Усещат, че скоро ще се случи нещо. Напрежението, което витае във въздуха, е толкова силно, че всеки момент ще се материализира и ще придобие форма.
Затворниците са спокойни. С нищо не издават тревогите си. Излъчват смирение. Загледах се по-внимателно и забелязах, че те са... букви. Нещастни и безпомощни букви. Вероятно някога били думи и изречения, несправедливо осъдени от някой и безмилостно наказани да тънат в мрак и забрава под непрестанните бичове на уважаемите нули и единици.
Усетих състрадание за нещастните букви. Състрадание, породено от чувството за вина. Знаех, че по някакъв начин аз съм виновен за трагичната съдба на тези затворници. Чувството за вина растеше в мен с главоломна скорост. Виждах лицата им, изразяващи безпомощност. В един момент реших, че трябва да споделя съдбата им. Но как? Аз съм призрак. Няма да усетя бичовете на надзирателите, а затворниците няма да ме видят, за да почувстват поне капка удовлетворение, знаейки, че виновникът за несправедливото им заточение е сред тях.
Все пак трябва да ги избавя от мъките им. Изходът бе само един...
Запалих затвора от четирите му страни. Пламъците се плъзнаха по пода, стените и тавана. Стигнаха и до килиите. Досега смелите единици и нули се разбягаха в паника, но нямаше къде да отидат. Бяха затворници в собствения си затвор. Буквите запазиха хладнокръвие. Осъзнаваха, че няма къде да избягат. Настаних се между затворниците, надявайки се техният край да бъде и мой. Не след дълго пламъците вече бяха навсякъде около нас. Ужасяващи писъци кръжаха наоколо, рикошираха от стените и се врязваха в тъпанчетата ми със страшна, пронизителна сила. Ужасът се бе настанил сред стените с най-страшното си присъствие. Затворих очи.
Писъците постепенно заглъхваха, докато напълно не изчезнаха и се загубиха в стените. Настана мрак. И тишина...
Отдалечих се. Чувствах се жив, доколкото жив може да се чувства един призрак. Преживях един истински катаклизъм. Обърнах се и погледнах руините зад себе си. Смъртта бродеше върху останките. Никой не бе оцелял. Нито нулите и единиците, нито буквите. Те вече не съществуваха. Тръгнах си.

* * *

Когато се събудих, бях озадачен. Не защото сънувах, че съм призрак. Но... букви-затворници? Нули и единици, тероризиращи буквите? И защо аз бях виновен? Какво означаваше този сън? Реших да разкажа на някой от приятелите си в социалната мрежа. Станах и се засилих към компютъра. Опитах да го включа. Неуспешно. Опитах отново. И отново. Започнах яростно и нетърпеливо да натискам копчето за включване. Нищо не се случваше. "Явно е повреден", си казах. Хванах го под ръка и тръгнахме на лекар. Поведението му предполагаше сериозно заболяване.
Пристигнахме. Оставих го в сервиза и седнах на една пейка отпред, тръпнейки в очакване на диагнозата. Изпуших една цигара. И втора. После още няколко. Появи се лекарят-техник на вратата и ме извика. Погледнах го умолително. Следващите думи се запечатаха в главата ми:
„Пациентът страда от най-тежката форма на анемия. Той никога няма да възвърне паметта си“.
На по-опростен език това означава, че хард дискът на компютъра е изгорял, не подлежи на ремонт и трябва да се смени с нов.
„Надявам се да не е пазил ценна информация“, заключи лекарят-техник и се върна в работилницата си.
Останах сам. Седнах отново на пейката и запалих поредната цигара. Едва тогава осъзнах значението на съня си. Как не се сетих!? Кодирането на всяка файлова система се състои от нули и единици. Тези числа охраняваха и всичките ми файлове на хард диска. И аз доброволно позволих на тези числа да пленят в своя затвор моите букви, моите думи, моите изречения... моите текстове. Текстове, които написах с много любов и старание, а после ги изпратих на заточение в дълбините на хард диска и никога не проявих воля и смелост да ги пусна на свобода, да извървят своя път в обществото и да открият своето призвание.
Трябваше да взема решение какво да направя. И реших. Не беше трудно решение. Или пък беше!? Някои от осъдените на смърт текстове ще успея да възстановя, макар и не в автентичния им вид, и ще ги пусна на свобода. Други... ще останат безвъзмездно в голямото Нищо.

КРАЙ