Някъде по пътя изгубих себе си. По онези стръмни пътеки. По онези тъмни улички. По онези прашни и страшни места. Сред сивите тълпи от хора. Сред ужасната реалност. Сред мечтите, които се разбиха, както вълните се разбиват в брега. Някъде по пътя душата си разтворих, както двете си ръце, когато го прегръщах. А тя прашасала отвътре, въздухът го задушава около нея. А тя не вярваща във мене, прогнила, вперила зорко поглед в очите ми. Стои изправена и вика, и крещи. И дращи с нокти, хвърля, чупи, плаче, а после тихо ми мълви.
- Ти, страхливке, защо ме пазиш? Аз искам в ръцете му да изгоря. Аз искам с очи да ме пали. С нежност да изтрие прахта. Остави ме да чувствам. Остави ме. Аз не искам да съм толкоз сама!
Погледнах в себе си. Дълго време се криех зад високи стени. Дълго време в черупката си се бях свила. Дълго време и нищо не почувствах заради това. Пуснах я. Тя тръгна пред мене. Изтръгна се сякаш от гръдта ми и се посвети на него. Усетих, сякаш мъничко ме заболя. И докоснаха ме нечии ръ ...