Слънцето се издига над главите им и ги заслепява. Те примижват с очи, почти ги притварят, но не спират да го гледат. В този момент, на тях им прилича на жълта пчела, чиито прозрачни крилца браздят из въздуха, бавно и протяжно, докато вятърът разнася жуженето по фоликулите на косъмчетата им. Близва ги няколко пъти по голите тела и наблюдава как кожата им се зачервява. Телата им се отпускат , а те двамата са доброволни пленници на слънчевите жила. Като две диви цветчета се извиват едно към друго, превръщайки телата си в убежища на светлина. Венчелистчетата се разтварят любопитни за допир и докато се опознават, чрез въздуха - слънцето ги опрашва. Пръски роса се търкулват към нейните слепоочия. Тя разтърква очи. Розовите му устни ѝ казват нещо. Намира в дълбочината на трапчинките му светлосенки и сънува как красивото му лице, бавно се надвесва над нея. Вятърът го извива към полуотворените ѝ устни. Той ги докосва с пръсти и обхожда формата им, плъзга се по очертанията на сърце, после опипва мекотата им. Тя изглежда е полу-заспала. Спи в миналото и се буди от мъхчетата на ръката, които сега полазват нейното голо рамо. Сянката му закрива слънцето над нея. Той се навежда, за да я вкуси. Целувката замъглява мислите им. Тя потича в нея, после в него. Отдават ѝ се. Влива се в тях като хемоглобин в анемично тяло. Не се опиват от сладостта си, само се вкусват с любопитство, за да разберат дали не са попаднали в сън от друг, по-хубав живот. Стеблата им се люлеят бавно под небето. Тя съзира в зелените му очи тъмни нишки. Оказват се две птичета, които носят клечки в крачетата си и свиват гнездо в зеленото. Той казва нещо мило. Тя си мисли, че идва от въображението ѝ, освен това предполага, че е съкровено, но не го чува. Трябва да е хубаво, сигурно е хубаво. Чете всяка негова дума по затаения дъх, различава ги по неговите вдишвания и издишвания, по израза на устните и веждите. Знае, че е под хипноза. През завесата на горещината мержелее неговата ръка. Държи нещо лъскаво. Сега вижда, че е нож. Тя не помръдва. Вярва му повече, отколкото вярва на себе си. Струва ѝ се, че се протяга, за да отреже диня. Тя следи движенията му , докато той чисти с върха на ножчето семките, после бодва парченце на ножа и го подава към нейните устни. Тя го отхапва. Диня е, сочна, хрупкава, много по-вкусна, отколкото е била в представите ѝ, преди да я вкуси. Той наблюдава как удоволствието блудства с цвета на очите ѝ, кара ги да стават по-тъмни, а тъмнината се пропуква в тях и грейва неговото отражение. Усмихва му се. Обзема го спокойствие. Тишината свисти, като вятър през мокър чаршаф. Той се отпуска над нея и заравя пръсти в косите ѝ. Прави си фитилчета с кичурите, едно по едно ги усуква, те шумят до ушите, а тя си мисли, че той ей, сега ще замести и слънцето, и въздуха, и водата и ще се превърне в неин смисъл. Опитва се да се съпротивлява на тази мисъл, прави я уязвима, но целувката му е настойчива, дръзка, търпелива. Той я целува, целува, целува, толкова дълго, че опровергава липсата на дъжд, липсата на запалена камина, липсата на щастие. Вятърът ги подухва назад и те падат натежали от желание. През пролуките на клепачите им, небето се разкопчава като синя завеса в галерия. Разхождат се из лабиринтите. Облаците се поклащат над тях като окачени платна, рисувани от символист, заченал горе стихометрието в крайбрежията на съзерцанието. Едно сляпо момиче язди дракон, а по шията му се разлива розов дъх. Друго глухо момче долавя страха, туптящ в сърцето на самолета и го рисува с пръсти, по изпочупените клони на тополите. Картините се сменят в отражението на зениците, докато въздухът ги размества – драска белобради вълни по сбръчканата кожа на стар моряк, пали лулата му и къдри с четка самотата процеждаща се като дим.
По студените тръпки долавя, че той разлива нещо по кожата ѝ. После го пие. Чува го как преглъща. Има дъх на анасон, когато я целува отново. Чува отнякъде много далече, че пукат кубчета лед в стъкло, след тях се провлачва ретро плоча. Той се връща отново на една стичаща се капка, а тя се опитва да дочуе какво се пее в песента. Градската реч бръжди, думите кацат една по една по окончанията на сетивата ѝ, достигат едва, едва до крайпътен бар в бръчките на спомена и си тръгват, подгонени от хайка призраци, останали там да го пазят. Той си спомня, че анасонът има с мирис на селски бар, защото рие под небцето му, ту звуци, ту мисли, ту разкази. Тя ги преглъща, вместо него, докато в съзнанието ѝ се появяват няколко чифта стари обувки. Ще те пуснем отново – казват ѝ собствениците им и я предупреждават с белите си коси, че поне едно узо трябва да изпие, преди да я допуснат вътре – в техния космос, защото е отговорно да сменя така лековерно обувки. Отговорно е и болезнено, а пък без болка не може да се роди, щастие. Още преди да разбере какво означават думите им, усеща домогващата зависимост на топлината, разливаща се по кожата ѝ. Не е любов това – отговарят му очите ѝ, а той продължава да я пита – не е любов - повтаря вятъра, а те се съпротивляват с телата си, като ги вплитат едно в друго – ту ожесточено, ту бавно, ту се разбиват като кораби в бреговете на различията си. Косата ѝ е разпиляна на фитилчета. Тя се извива лениво назад, за да преодолее отново желанието си, като непрекъснато си напомня, че този път няма да му даде властта над тялото си. Че то принадлежи единствено и само на природата и го прави не от любов. Със следващия си тласък, тя натежава от властта му. И не е любов. Не е щастие – си повтаря тя, докато тръпки на блаженство излизат от гърлото ѝ. Просто инстинкт е. Просто опрашване, докато той, малко по -малко отнема власта от нея, превръщайки я в своя. А след това слънцето се сменя с луна. А луната със звезди и всеки път, когато се събуждат, той я пита все едно и също, дали е била щастлива, докато е сънувала същия този сън. И тя всеки път му запушва устата с целувка, за да не разбере той, че понякога любовта и щастието са едно и също и отлитат в мига, в който чуят, че някой споменава за тях.
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados