Имало някога пет мечки, които вървели по пътя. Имената на мечките били: Кико, Мико, Дико, Вико и Рико. Те вървели през мрачна гора с безброй сенки. Било много страшно и мечките се озъртали непрекъснато. Скоро гората свършила, но от другата страна имало бърза и дълбока река.

- Какво ще правим? – Попитал Кико.

- Ще преплуваме, нямаме време да заобикаляме. – Казал Рико, който бил водачът. Мечките скочили във водата, но тя била много силна. Кико, Мико и Дико излезли на брега живи и здрави. Намерили дълъг клон и помогнали и на Вико да се измъкне, но не успели да спасят Рико, който бил отнесен от течението и се удавил. Мечките поплакали и пак тръгнали, вече били само четири.

  От другата страна на реката имало пак гора и мечките продължили по пътя. По едно време станало толкова тъмно, че те не можели да виждат.

  - Нищо не виждам, ще се изгубим. – казал Кико.

  - Мико, нали имаш запалка с фенерче, светни за да виждаме пътя. – Казал Вико, който бил станал новият водач.

  Мико си извадил запалката и светнал. Пред тях имало табела: “Внимание, месоядни жаби!!! Ако си направен от месо, стой далеч!!!”

  - Какво ще правим? – попитал Кико – Ние сме от месо.

  - Ще преминем. Нямаме време да се връщаме назад. – Изръководствал Вико, новият водач.

  Петте мечки се затичали през блатото на месоядните жаби, водени от светлината на фенерчето на Мико. Изведнъж една голяма жаба, покрита с пера, с червени очи, дълги нокти, криле и клюн изскочила пред тях. Жабата имала само два крака, извила дългия си врат и изяла горната половина на Вико. И тъй като на него силата му била в ума, другарите му изоставили останките на водача си и побързали да избягат от блатото, а жабата разтворила крилете си и отлетяла, вече била заситена.

  Когато излезли от гората се озовали в едно селце. След като поплакали малко за Вико, решили да помолят за подслон и почукали на вратата на най-голямата сграда в селото с надеждата, че е църква. Оказали се прави, наистина било църква, но църквата била на култа към Бог Вълчо. Бог Вълчо бил малко кученце, което въртяло късата си опашчица, лаело щастливо и си хапвало от месото на принесените му в жертва хора и животни.

  - Днес е ден за жертвоприношение – Обяснил им преподобният Рашко Петров. – Един от вас трябва да се жертва. Няма друг начин ако искате да преминете през селото.

  - Какво ще прави,? – попитал Кико.

  - Ще жертваме някого – казал Дико, новият водач – Нямаме време да търсим друг път.

  След кратко съвещание, бой и връзване, Дико се съгласил да го принесат в жертва на Бог Вълчо. Когато свършил кървавият ритуал мечетата поплакали малко за Дико, а после, заедно с всички в селото, започнали да празнуват. Три дни яли пили и се веселили. По едно време Кико и Мико видели, че Дико е на свършване и решили да си тръгнат преди Бог Вълчо да е огладнял отново.

  Скоро, след като напуснали селото, стигнали до огромна планинска верига. Изкачването щяло да бъде много трудно и опасно.

  - Какво ще правим? – попитал Кико.

  - Ще се катерим, нямаме време да заобикаляме. – казал Мико, новият водач.

  Двете мечки започнали да се катерят. Планината била висока, било студено и стръмно. Мико на два пъти едва не се пребил, а на третия се пребил – счупил си двата крака, двете ръце и главата, но оцелял. Кико трябвало да го носи в раница, като за целта отстранил и без това изпочупените крайници (без главата). Заради удара по главата Мико нещо бил откачил, говорел несвързано и понякога хапел Кико по ушите. Една нощ, нарочно или случайно не мога да кажа, Кико забравил да прибере раницата с Мико в палатката и той умрял от измръзване. На следващата сутрин Кико поплакал и продължил нагоре по планината.

  След много дни стигнал до една къща. Пътят минавал покрай къщата, но напред по него някой бил направил стотици снежни човеци. Кико тръгнал към човеците, тогава вратата на къщата се отворила и от вътре излязъл Дядо Коледа.

  - Спри! – Извикал той – да не си посмял да докоснеш човеците.

  - Трябва да продължа напред по пътя, вървя отдавна и загубих всичките си приятели, няма да ме спрат глупавите ти снежни човеци.

  Дядо Коледа силно се възмутил:

  - Нямаш право да говориш така за човеците ми. Те са най-добрите ми приятели.

  Той погледнал към тях с такова умиление и любов, че на Кико му станало неприятно, че трябва да унищожи човеците, за да продължи по пътя. Тогава обаче си спомнил за изгубените си другари и казал:

  - Ще продължа по пътя.

  - Тогава ще трябва да се биеш с мен. Само един от двама ни ще оцелее.

  Кико погледнал грамадния старец.

  - Какво да правя? – запитал се той.

  - Трябва да продължиш напред! – Отговорил си сам, защото той бил новият водач на групата.

  Тръгнал към Дядо Коледа. Старецът замахнал и с един удар изпратил мечката в безсъзнание.

 

Когато Кико се събудил видял, че кожата му я няма. Дядо Коледа го бил одрал. Мечето било завързано за дълъг прът, а отдолу горял бавен огън. Старецът изглеждал много щастлив, взел един буркан със сол и започнал да ръси мечето.

Кико дълго пищял преди да умре…

 

Петте мечки се срещнали в рая.

  - Здравейте приятели! – поздравил ги Кико, който дошъл последен. – Пак се събрахме, а?

  Мечките дълго говорили за живота и смъртта.

  - Щеше да е прекрасно, ако бяхме стигнали. – казал Кико по едно време.

  - Да – съгласили се останалите мечета.

  - И сигурно щяхме да стигнем – допълнил Рико – ако бяхме решили накъде сме тръгнали…

 

ПОУКА: Ако си мечка в компания от още четири, чиято съдба е да измрат всички в разказа, гледай да си от първите – последният се мъчи най-много.

 

КРАЙ