Насред лозята се разпукваха орехите. Тупаха в меката пръст. Като кости се зариваха полуразголените им черупки. В тревата спеше мъж, свит на кълбо, с гръб, опрян в ствола. Едва доловима светлина минаваше през шумака. Процеждаше се през свитите, почернели шепи на берача. Вятърът се промушваше през лозовите ластари. Потреперваха гроздовете, наляти със сок. Канеха сиротните.
Откак енорията присвои обработваемите земи към съборетината на мъртвия циганин Михаля, глухонемият Янко все се връщаше, че в ореховите ядки от бащината му земя залъгваше и глада, който изпитват прокудените, и самотните... Циганчето не чувстваше себе си като престъпник, навлязъл в чужд имот. Защото - и отчуждена - земята пак си оставя твоята. Онази, която е равна само с утробата на майката. Понякога му се приискваше да е съвсем дребничък и лакирана орехова черупчица да го залюлее така, сякаш старата циганка го люлее между черната, извехналата от ражданията, гръд. С бялото мляко, дето пиеш, докато станат жилави ръцете и ...