Обичай ме, любими, само това...(1 част)

     -Не, не...не може това да е краят...! - повтаряше си Рейна и плачеше...гласно и неутешимо.

  Валеше дъжд. Времето беше тъжно като нея. Гледката също, пейзажа и небето бяха тъмни и мрачни, потиснати и неприветливи, унили и най-вече безрадостни, безжизнени. Всичко беше клето и измъчено като нея. Въпреки обаче че сега седеше в ъгъла свита на кълбо, тя никога нямаше да се предаде...! Това че изведнъж се затича, минавайки покрай всичко и всички, които и пречеха да полети свободно и нависоко го доказва.

  Това момиче приличаше на пропаднал ангел, но всъщност беше най-чистото, честно, искрено, достойно и красиво същество във този голям град на жестокост в който тя живееше. Хората по улиците и прозорците я гледаха осъдително и заклеймяващо. Някой бяха подочули какво се беше случило с нея, но никой не можеше да разбере болката и. Никой дори не се и опитваше...!

  Спомените за неотдавна отминалите щастливи дни, изпълваха обхвата на очите и мислите и, и показваха безграничността на нейните чувства, личност, и любов...

Първо си спомни как се запозна с Давид-нейната единствена и най-голяма любов, човекът който я накара да забрави за миналите болки и който я прероди:

Точно преди една година тя учеше социология във държавния университет беше навлязла в последната година-последния семестър от своето обучение. Нямаше друга студентка като нея-Не само се обличаше  все в черно, не само носеше този цвят навсякъде в себе си, не само навсякъде почти имаше татуировки, не само имаше пиерсинг на носа и лявото око близо до веждата, но и се опълчваше  срещу всичко, което не и харесваше и което смяташе за несправедливо. Спореше със състудентите си и със преподавателите, но никой там не можеше да и каже нещо. Въпреки всичко това, въпреки целият този бунт, тя беше най-редовната и отлична студентка, която този университет някога е имал. Оценката и винаги беше най-високата, а впечатлението което оставяше беше силно, докосващо отвътре и незабравимо. Тя никога не зубреше, винаги учеше и разбираше още в час, защото се занимаваше с това което обича и с което и идваше отвътре. През останалото време, когато нямаше занятия се занимаваше с писане и музика под всякаква форма-пееше, свиреше на пияно и на китара-всякаква музика-на барабани също и на цигулка, дори композираше. Няма смисъл да казвам че беше много, много, много, много, много талантлива и достатъчно умна и интелигентна, за да развива своите таланти. Освен всичко това също, тя се занимаваше със социална и благотворителна дейност. За нея това не беше просто занятие,не беше просто специалност или работа,за нея беше мисия! Всеки ден, всеки път, когато някой се нуждаеше от помощ, защита или пък просто от съвет или пък изслушване Рейна винаги беше насреща. И въпреки че държеше човека срещу нея да знае коя е не обичаше показността и славата. Ненавиждаше лъжата и лицемерието. Вярваше в човешката утопия на разноцветния свят, вярваше силно в Бога и в любовта, във всичко свято и прекрасно, но едновременно със това осъзнаваше реалността в която се намира. Въпреки че рееше свободно из небесата, винаги беше здраво стъпила на земята. Нейното статукво беше”Бъди себе си и бъди щастлив, затова каквото и да правиш, каквото и да се случва-обичай и се раздавай”. Рейна беше егоистка, когато се отнасяше до това да  приема, да защитава и да обича себе си,но що се отнасяше до другите беше най-щедрата, дори и с най-неблагодарните. Реагираше бурно, но мъдро на нападки и закачки.Винаги слушаше, наблюдаваше и се обаждаше на място. Говореше всичко което мислеше и чувстваше, независимо дали с две или двеста хиляди слова, но винаги беше точна, ясна, директна. И макар да се е случвало някой да бъде осмян, нагрубен, обиден или наранен от това, тя никога не го имаше за цел и по свой начин си подбираше и мереше думите, още повече деянията.

В един априлски, пролетен, прекрасен и слънчев и неработен ден тя се разхождаше с най-близката си приятелка която се казваше Стефани. Който ги видеше така би се заклел, че те са били неразделни още от малки. (Истината обаче беше, че те се бяха запознали преди няколко месеца и ако щете вярвайте още от първия път, когато се видяха в университета, във същия кабинет те постоянно спореха и се държаха като кучето и котката. Изглеждаше (наблягам на това), че двете живееха в напълно различни светове. Стефани беше богата материално, както обаче и  духовно. Имаше прекрасно и огромно семейство, което я разбираше. Всички я харесваха-беше, красива, нежна, интелигентна, мила и добра. Винаги се обличаше в бели, светли, ярки тонове, обичаше модата, но следваше свой собствен стил. Рейна беше изоставена и сираче. Нямаше материални блага, които тя сама да не си беше изкарала със труд. Беше стипендиантка и.т.н. Изглеждаше че нямат нищо общо една с друга. Рейна си мислеше, че Стефани-която имаше светли коси и очи- е разглезена богаташка, която вижда всичко в розово и която дори и да е умна, няма да има волята и силата да се изправи срещу реалния живот. Стефани пък от своя страна си мислеше, че Рейна-която е с черни коси и тъмни очи- е песимистична бунтарка, която вижда всичко в черно и която, дори и да е умна, волева и силна, няма да се справи, защото няма нищо светло и добро в нея, която тя може да даде на своята професия. Но истината беше, че това бе огромна грешка и пълна нереалност. С времето и двете си припомниха, че нищо не е такова каквото изглежда и затова не бива да се съди ближния, още повече заради такива преходни условия, явления и обстоятелства. В мига, в който те разбраха,че между тях се заражда приятелство те проведоха този разговор:

-Знаеш ли, Стефи?! Сгреших за теб, ...ти не си типичната разглезена принцеса, нито пък неспособна да се справи със истинският живот богаташка. Много ми хареса какво направи за приятелката ти вчера, когато тя беше в беда, защото не всеки би помогнал на момичето в състоянието в което тя се намираше и още повече би останал до нея във всичко като тебе...!Прости ми..., хората се познават и оценяват не по думите и външността, а по делата им и това, което носят вътре в себе си!...Сгреших много за теб...! Ще се видим след свободният час, принцесо. -каза Рейна и захвана нанякъде, а пък Стефи учудена и щастлива от това, че са проникнали в същността и, вирна гордо брадичката и изпълнена със светлина и благодарност отвърна:

-Вече не съм "типичната разглезена и розова принцеса, нито пък  неспособна да се справи със истинският живот богаташка"...! Вече съм само "принцесо"...и при това много благодарна,че ще се видим след свободният час!...)
 
Изведнъж обаче телефонът на Стефани им прекъсна тази красива разходка. Беше най-големият и, но по малък от нея брат Давид, който се нуждаеше от помощ защото неговото момиче, която беше и приятелка на Стефи от детството и което отново се беше забъркало в някакви проблеми. Какви обаче бяха те, мисля да се въздържа от коментар. Значимото събитие, което се случи тогава обаче беше, че две души се влюбиха и обединиха още от пръв поглед.

                         ...Следва продължение...